Алис не каза нищо.
— Ако бях на твое място — каза Морах замислено на вдървения гръб на Алис, — нямаше да бързам, щях да му поднеса вино и сама да изпия една чаша. Може би щях да му дам някоя омайна билка. Щях да използвам пача трева, която внушава на мъжа блянове, изпълва го със страст и желание, докато това желание го подлуди и го втвърди, и той с часове наред не може да намери облекчение. Щях да му разказвам мръсни истории, щях да го оставя да ме гледа как се опипвам. Щях да му кажа, че съм вещица и че ако ме докосне, вечно ще копнее до лудост за докосването ми. А когато почти полудее от страст, тогава щях да му позволя да ме има. Нямаше да скимтя под него като насилвана кухненска прислужница.
Алис затвори очи и присви рамо.
— Но нямаше да направя нищо, докато не реша дали го искам или не — каза Морах в тихата стая. — Не бих искала да съм с мъж, когато имам с него сметки за уреждане. Не бих се съвкуплявала с мъж, който не спира да ме лъже. Няма да му позволя да се търкаля върху мен, а после да се бърше и почиства, сякаш съм нещо мръсно. Бих го накарала да избира между мен и жена си. И бих използвала магиите си, за да го накарам да избере мен.
Алис се обърна и погледна Морах.
— На света няма магия, която може да се противопостави на един наследник — каза тя горчиво. — Мога единствено да се надявам, че кучката ще умре при раждането и наследникът ще умре заедно с нея.
Морах срещна погледа ѝ.
— А аз съм тук, за да се погрижа тя да не умре — каза тя спокойно. — В хубава мрежа си се оплела, малка Алис.
Алис отново обърна гръб на Морах и се тръшна в леглото.
— Сигурно ти се иска да бъдеш отново в абатството — каза Морах, втривайки сол в старата рана. — Там щеше да си защитена от цялата тази неудобна действителност. Да си на безопасно място с твоята майка во Христе. — Тя направи пауза и допълни весело: — Жалко.
Алис си беше мислила, че е нещастна преди, но след тази нощ дните ѝ станаха още по-тежки. Времето бе против нея през дългия, изпълнен със зимен студ април. Струваше ѝ се, че дългият сезон на тъмнина и студ никога няма да свърши.
Бе познала и по-тежки зими през детството си с Морах, когато храната и дори дървата за горене бяха оскъдни, и ден след ден Морах я пращаше да излезе в мразовития студ от обгърнатата в сняг колиба, за да загребе кофа сняг и да я сложи да се разтопи върху пламъка на малкия, скъпоценен огън. Нощем се бяха сгушвали заедно да се топлят, и бяха се ослушвали за воя на вълчата глутница, който се приближаваше по здрач и на разсъмване. Морах хвърляше върху огъня ново парче торф и шепа билки и се смееше, сякаш лютият студ, болките в корема и протяжният самотен вой на вълците я забавляваха.
— Запомни това — казваше тя на Алис — широко разтворила очи и слаба като осиротяло агънце. — Запомни това. Никога не си навличай гнева на човек с власт, моя Алис. Намери мястото си и го опази.
И малкото дете с големите сини очи, твърде големи за бялото ѝ лице, кимваше и стискаше малките си юмручета, подобни на пилешки крака, в стария знак срещу зли очи.
— Онзи фермер беше лош човек — каза тя сериозно.
— Такъв беше — отвърна Морах с наслада. — А сега е мъртъв заради неправдата, която ми стори. Намери мястото си и го опази, Алис! А после избягвай грубите мъже с власт!
Тогава Алис бе почувствала дълбоко в себе си студ, железен студ, който не я беше напуснал цял живот, подобно на неизлечим леден израстък в корема. Всички ласки в абатството, всички буйни огньове от пламтящи пънове, всички килимчета от овча кожа и вълнени гоблени не можаха да я излекуват от него. Когато вятърът започнеше да вие около стените на абатството, тя потръпваше, вдигаше поглед към майка Хилдебранд, и питаше:
— Това вълци ли бяха? Това вълци ли бяха, майко Хилдебранд?
А старата игуменка се засмиваше, притегляше главата на детето към коленете си, прокарваше нежно пръсти през русата ѝ къдрава коса, и казваше:
— Тихо, мое малко птиче. Какво от това, дори да са вълци? Ти си в безопасност тук, зад дебелите стени, нали?
А детето отвръщаше, с дълбоко задоволство:
— Това е моето място сега.
„А сега нямам свое място, и отново ми е студено“, каза си Алис.
Седеше на кухненските стълби, с ръце, дълбоко пъхнати в ръкавите, извърнала лице към слабата жълта светлина на зимното слънце. Всички останали жени бяха вътре, бъбреха и се смееха в топлата галерия. Морах пееше някаква непристойна песничка, за да ги забавлява, а Катрин се смееше високо, поставила ръка върху растящия си корем.
Алис ги беше напуснала с тръпка на раздразнение, за да изтича долу в градината да набере билки. Нощем старият лорд страдаше от кашлица, която го изтощаваше много, и Алис искаше да набере за него цветове от лавандула, за да му помогне да спи спокойно. Цветчетата бяха повехнали и замръзнали, трябваше да са ги обрали през лятото, докато са били още сочни, свежи, виолетови и уханни.