— Били са занемарени и изоставени, и сега са студени и изсъхнали — каза Алис, като гледаше шепата сухи цветове в скута си. — О, Боже, Хюго.
Заради Катрин, която постоянно искаше компания, и нуждите на стария лорд, който един ден отпадаше и се съвземаше на следващия, Алис би трябвало да бъде достатъчно заета и да няма време да изпада в униние. Но през всички онези дълги седмици, докато снегът натрупа, стопи се и натрупа пак, Алис се мръщеше до огнището, край прозорчето, или трепереше сама в замръзналата градина.
— Какво те мъчи, Алис, болна ли си? — попита старият лорд.
Джуджето Дейвид хвърли крадешком поглед към нея и се усмихна с лукавата си усмивка:
— Болна лечителка? Оглупяла мъдра жена? Повехнала билкарка? — попита той. — Какво си ти, Алис? Кратуна, в която дрънчат изсъхнали семена?
Само Морах в тъмната стая, която деляха нощем, успя да натисне точно болното място с мръсния си пръст.
— Умираш за него, нали? — каза тя безцеремонно. — Умираш отвътре за него.
В заетостта си Хюго едва я забелязваше. Пишеше безброй писма до Лондон, до Бристол и до Нюкасъл, и ругаеше гневно, когато доставянето и отговорите им се бавеха. Наглеждаше събарянето на големите камъни от централната арка на абатството, а мъжете ги влачеха през снега с шейни, за да ги натрупат на купчина там, където той възнамеряваше да построи новата си къща.
— Не замък — бе казал на Катрин. — Обикновена къща. Къща в стил „Тюдор“. Къща за живот в траен мир.
Той начерта планове за новата си красива къща. Тя щеше да има истински прозорци, а не тесни отвори в стените. Щеше да има димоотводи и огнища във всяка стая. Щеше да накара мъжете да изкопаят основи, но сега никой не можеше да забие дори нож в замръзналата земя. Вместо това той направи измервания, начерта скица и я показа на Дейвид, обсъждаше готварниците, пекарницата, броя на стаите и най-доброто изложение. Щом влезеше с едри крачки в замъка, когато следобед се спуснеше зимният мрак, всички жени в замъка започваха да пърхат оживено — като кокошки в курник, когато под пода му дебне лисица. Хюго обхождаше с тъмните си засмени очи всички до една, а после въвеждаше избраницата си в някой обвит в сенки вход за няколко минути груба наслада.
Алис забеляза, че той рядко вземаше една и съща жена два пъти. Никога не им причиняваше съзнателно болка, нито играеше с тях лудешките, жестоки игри, които бе играл със съпругата си. Обладаваше ги грубо, а след това ги отпращаше бързо.
И те го обичаха за това. „Бива си го!“ „Той е превъплъщение на стария лорд!“ „Той е истински мъж!“ — чуваше ги тя да казват. Веднъж той подаде ръка на Алис с похотлива усмивка, повдигнал тъмната си вежда. Алис гледаше през него, а лицето ѝ беше приветливо като студен камък. Той се изсмя кратко и се извърна. Тя го чу да си подсвирква, докато тичаше надолу по стълбите, приел факта, че го беше отблъснала, с такава лекота, с каквато бе приел и поканата ѝ. Тя вече не вълнуваше кръвта му както преди — твърде много неща бяха отклонили вниманието му. Той никога повече не дойде в стаята ѝ, докато Катрин спеше — Алис не го и очакваше. Тя беше рискувала с желанието си и беше изгубила Хюго — а беше изгубила и желанието си.
Останало ѝ бе само мъчителното съзнание, че се нуждае от него, с порив, по-дълбок от похотта. Алис чувстваше, че бе изпитала страстта му и я бе намерила за недостатъчна. Лекотата, с която я беше отпратил, я накара да почувства как властта ѝ — над него, над себе си, над останалите — пресъхва и изчезва като бледите залези, когато светлината се бе процеждала като кръв от западния хоризонт в ранните следобеди на мрачните зимни дни.
Един ден кристалът върху кордата увисна надолу тежък и неподвижен, като отвес, когато тя положи длан на гърдите на стария лорд.
— Да не си изгубила силата си, Алис? — попита той остро, с широко отворени тъмни очи, нащрек като стреснат стар бухал.
Алис срещна погледа му, без да се смути.
— Така мисля, милорд — каза тя, изстинала до костите. — Не мога да получа каквото желая, а не мога да привикна да не го желая. Нямам нито желание, нито сили за каквото и да било. Сега изглежда, че съм изгубила и уменията си.
— Защо? — попита той кратко: не му достигаше дъх.
— Хюго — каза Алис. — Той пожела от мен да бъда обикновена жена, момиче, което да обича. Сега съм толкова обикновена, че ме подминава. Захвърлих силата си от любов към него, а сега нямам нито силата си, нито любовта.