При тези думи старият лорд се изсмя с острия си, подобен на лай смях, после се закашля и започна да хрипти.
— Тогава ми прати Морах — каза той. — Морах ще се грижи за мен вместо теб. Катрин казва, че ѝ има доверие за всичко. Че е чудесна лечителка, невероятна познавачка на билките.
Алис кимна смръщено.
— Както желаете — каза тя. Думите бяха студени като снежинки.
Старият лорд все още я използваше като писар, но по време на боледуването си и през Великите пости пишеше съвсем малко писма. Ала когато седеше до широкия еркерен прозорец на женската галерия в срядата след Великден, Алис видя половин дузина пощенски гълъби да долитат от юг. Те закръжиха около замъка в широки, решителни дъги, а после се насочиха като ято лениви стрели, към гълъбарниците си на покрива на кръглата кула. Това означаваше спешни новини от Лондон. Алис направи набързо реверанс на Катрин и излезе от галерията за жените. Стигна до вратата на лорд Хю, когато вестоносецът слизаше по стълбите от покрива на кулата с малкото парче хартия в ръка. Алис го последва в стаята.
— Да го прочета ли? — попита Алис.
Лорд Хю кимна.
Алис разгъна писмото. Беше написано на латински.
— Не го разбирам — каза тя.
— Прочети го — каза Хю.
— Пише: „На Велики вторник испанският пратеник отказа покана да вечеря с кралицата. Кралят изслуша литургията с него, а на брата на кралицата беше наредено да му прислужва.“
— Това ли е всичко?
— Да — каза Алис. — Но какво означава?
— Означава, че с момичето на Болейн е свършено — каза лорд Хю без съжаление. — Хвала на Бога, че съм приятел с фамилията Сиймор.
Думите му прозвучаха като епитафия върху надгробен камък. Той затвори очи. Алис гледаше суровото му, неумолимо лице, докато той спеше, и се питаше дали кралица Ан вече знае, че е загубена.
След този ден за нея нямаше много друга работа в замъка, освен да чете на стария лорд и да седи с Катрин. Не можеше да ѝ се възлага да шие сложна бродерия — Катрин се оплакваше, че не е достатъчно внимателна. Беше изгубила интуитивното си познание за билките, а Катрин потръпваше при допира на студените ѝ пръсти. Ден след ден Алис имаше все по-малко и по-малко работа, оставаше ѝ само да наблюдава и да чака Хюго — а после да го вижда как я подминава, без да я забележи в сенките.
Тя отслабна и започна да пие все повече вино на вечеря, тъй като храната ѝ засядаше на гърлото. Това беше единственото, което ѝ помагаше да спи, а когато спеше, сънуваше дълги, прекрасни сънища, виждаше Хюго до себе си и сина му в ръцете си, и жълта рокля с прорези от червена коприна, поръбена със снежнобяла кожа.
Когато снегът премина в киша, а после — в дъжд, земята омекна. В края на април младият лорд вече излизаше с коня си всеки ден на разсъмване и се връщаше чак по здрач. Бяха започнали да копаят основите за новата къща и в деня, когато завършиха изкопа, той се прибра у дома рано, по пладне, изкалян, и нахълта в галерията на Катрин, където тя шиеше гоблен: Морах лениво държеше копринените конци от едната ѝ страна, а Алис, Илайза и Рут поръбваха плата.
— Трябва да дойдеш и да видиш! — възкликна Хюго. — Трябва, Катрин. Ще видиш къде ще бъдат стаите, които съм планирал за теб и за нашия син. Тя може да дойде, нали, Морах? Може да язди дребния сив кон?
Погледът му бързо се стрелна покрай Алис към по-старата жена. Алис не вдигна очи от работата си, но го чувстваше близо до себе си, както пъстървата усеща сянката на рибаря.
— Ако конят е много кротък — отвърна Морах, — ездата няма да навреди нито на нея, нито на детето, но едно падане може да бъде фатално.
— Нека дойдат и всичките ти дами — каза Хюго великодушно. — Всички! Сигурно до болка копнеете да излезете — седите затворени тук като охранени ястреби! Няма ли да ти хареса отново да почувстваш мириса на пустошта, Алис? Да почувстваш вятъра в лицето си?
Катрин се усмихна на Алис.
— Тя не се отделя от баща ти — каза тя. — Вечно е с него или изпълнява негови поръчения. Може да остане тук. А също Марджъри и мистрес Алингам. Аз ще дойда с Илайза, Рут и Морах.
— Както желаеш — каза Хюго с готовност. — Както желаеш. Ще отидем утре. С теб ще излезем днес, след вечеря. — Той зърна лицето на Алис, сведено към ръкоделието ѝ. — Нали не ти се зловиди нашето удоволствие, Алис?
Подобно на заядливо дете, той бе обзет от капризно желание да види лицето ѝ и очите ѝ, да задържи вниманието ѝ.