Катрин се подхлъзна леко в калта и Хюго я задържа, обгръщайки с ръка талията ѝ. Алис почти можеше да чуе смеха ѝ, когато той я прегърна, после Катрин вдигна лице към него, той наведе тъмнокосата си глава и я целуна.
Алис почувства как бузите ѝ горят. Отнякъде, от дъното на ума ѝ, изплува споменът за куклата, която беше хвърлила в рова. Трите кукли бяха в кесията, провесени на връв под нужника, в очакване на времето, когато можеха да бъдат заровени. Алис беше отклонявала ума си от тях със същата упорита слепота, с която се възпираше да мисли за манастира, за майка си, за пожара.
Но когато видя Катрин да се подхлъзва толкова близо до онези дълбоки ледени води, тя си спомни пак за малката кукла, изобразяваща Катрин, която бе захвърлила надалече в зелените води на рова, която се беше залюляла и беше обърнала лице към нея, а сетне ѝ се беше усмихнала и едва не я беше удавила със собствената си сила и злоба.
— О, но сега съм в безопасност — каза Алис на глас. — В безопасност съм тук вътре, докато ти си там навън.
Хвърли поглед назад в стаята. Старият лорд хъркаше, шапката му се беше килнала, главата му беше клюмнала на една страна. Топлото сияние на огъня хвърляше потрепващи червени отблясъци по каменните стени. Хрътката дремеше пред огъня, а лапите ѝ потрепваха от време на време насън.
— Тук нищо не може да ме достигне — каза Алис. Погледна отново навън през прозореца. — Но ти… — прошепна тя на Катрин. — Ти си много близо до водата. А заклинанието върху куклите беше много властно. Толкова властно, че твоят съпруг отиваше при теб и те любеше страстно, че забрави напълно за мен. Моята сила в куклите беше онова, което го привлече към теб. Моята сила в куклите беше онова, което сложи бебето в утробата ти. А куклата, предназначена за теб, се давеше, Катрин. Твоята кукла се давеше.
Алис замълча за миг, омагьосващите ѝ думи се отронваха, прошепнати, в тишината на стаята.
— Имах видение и в него ние с Хюго бяхме заедно — прошепна тя. — Може би това е означавало, че ще умреш, Катрин. Може би ще умреш. Може би ще се удавиш. Може би ще се удавиш сега.
Вървейки малко зад двамата, Морах спря за миг и наклони глава на една страна, сякаш се вслушваше в някакъв далечен шум.
— Може би ще се случи сега — прошепна Алис. Притискаше се към перваза на прозореца, облегнала се с цялото си тяло на студения камък, заставяйки волята си да проникне през самите стени на замъка.
— Може би сега, Катрин — каза тя. Започна да си тананика, много дълбоко и гърлено, завладяващ сънлив звук, като от рояк отровни пчели. — Може би сега — прошепна тя с копнеж. — Водата е много дълбока и много студена, Катрин. Камъните са много остри. Ако се подхлъзнеш и паднеш сега, течението ще те повлече надолу по реката и докато те измъкнат, дробовете и утробата ти ще са пълни с ледена вода. Ти за малко не ме удави. Зная какво е чувството. А скоро ще го познаеш и ти.
Морах стоеше нащрек като хрътка, която се ослушва да чуе ловджийския рог. После се обърна към замъка и се взря в него, обхождайки прозорчетата с втренчения си поглед, сякаш търсеше Алис, почти сякаш Алис беше я повикала с висок и ясен глас. Погледна право към тясното прозорче в голямата кула, където стоеше Алис. За момент двете жени се взираха една в друга и Алис разбра, че — въпреки разстоянието, въпреки теснотата на процепа и тъмнината на стаята — Морах я гледаше в очите и четеше мислите ѝ. После Морах изкрещя нещо нечленоразделно, предупредително, и затича към Катрин.
При вика Хюго се обърна и ръката му посегна към меча. Катрин се извъртя и загуби опора върху калта по пътеката, отстъпи назад и с тромаво залитане, присъщо на бременните, се препъна на самия край на пътеката. Размаха ръце като безпомощно дете. Алис, наблюдаваща сцената с горящи очи, тананикаше все по-високо и по-високо, дълбоко и гърлено; и сякаш силата на звука притискаше надолу дребната фигура, здраво увита в обемисти кожи. Размахвайки безпомощно ръце във въздуха, с широко отворена в писък уста, Катрин падна бавно назад. После изчезна — стремглаво, право през камъните досами реката, в дълбокия вир и надолу в бързо течащите води.
Хюго сграбчи меча си и го хвърли настрани, изкрещя за помощ към войниците, прескочи камъните и скалните блокове досами реката и понечи да се хвърли във водата. Но Морах беше по-бърза. Тя в миг се гмурна отвъд скалите, дълбоко във вира, и се спусна под водата като видра, която търси плячка. Показа се отново на повърхността и пак се гмурна.
— Махни се, Морах — прошепна Алис през прозореца, разтреперана от тревога. — Ти си моя сродница, не нейна. Работиш за моите интереси, не за нейните. Остави я, Морах. Остави я!