Двете жени бяха сами. В стаята беше тихо. В галерията пред вратата на спалнята другите дами на Катрин чакаха около огъня, крякайки като разтревожени патици. Катрин нямаше сили да ги повика, не можеше да протегне ръка към звънеца. Беше във властта на Алис до такава степен, сякаш Алис я държеше вързана и със запушена уста и бе опряла в гърлото ѝ нож.
Алис се извърна от вратата и се приближи бавно до долния край на леглото. Бледокафявите очи на Катрин погледнаха към нея.
— Изпитах чувството, че някой ме бута — каза тя. Устната ѝ потрепери, като на малко дете, понесло невъобразима грубост. — Стори ми се, че някой ме бута. Но там нямаше никой.
Алис погледна отново към нея, с безстрастно лице.
— Чух звук като от тананикане, някакво високо жужене — като от пчели, или сякаш някой тананикаше монотонно — а после почувствах някой да ме бута, да ме бута силно, да ме бута във водата — каза тя.
Прекрасното лице на Алис беше ясно и чисто, сините ѝ очи — спокойни.
— Това са фантазии — каза тя с напевен глас, сладък като песен. — Преживяхте тежък шок. Бременните жени са податливи на страхове и внушения, милейди. Близо до вас не е имало никой, милейди. Къде е бил онзи, който е тананикал, че после да ви бутне в реката? — Тя се позасмя.
Катрин измъкна ръка от гнездото от кожи и я протегна към Алис.
— Ще хванеш ли ръката ми, Алис? — помоли тя жаловито. — Страхувам се. Толкова се страхувам.
Алис се приближи малко. Чуваше тананикането в главата си, подобно на жужене от сънлив кошер. Знаеше, че ако докосне дори само връхчето на някой от пръстите на бялата студена ръка на Катрин, ще се поддаде на изкушението, ще грабне възглавницата и ще я притисне върху изплашеното ѝ лице. Тананикането беше твърде силно, за да му устои.
— Бях жестока към теб, Алис — каза Катрин със съвсем слаб глас. — Държах се с теб грубо и те измъчвах. Ревнувах.
Алис запази непроницаемо изражение, и продължи да слуша тананикането. Звукът се усилваше все повече и повече, докато Катрин ѝ правеше знак да се приближи.
— Съжалявам — каза Катрин меко. — Моля те, прости ми, Алис. Хюго те гледаше с такова желание, че не можех да го понеса. Моля те, прости ми.
Тананикането удавяше мислите ѝ. Катрин протягаше ръка към нея. Ръцете на Алис потрепериха от желание да се сключат около дебелия врат на Катрин и да стискат, да стискат, докато в това пълно, бяло, разглезено тяло не остане дъх.
— Моля те, Алис — каза Катрин жаловито. — Ти не знаеш какво е да чувстваш ревност, каквато аз чувствах към теб. Тя ме въведе в грях, накара ме да бъда груба към теб. Зная, че те дразнех и измъчвах. Страхувам се, че те превърнах в свой враг. Прости ми, Алис. Моля те, кажи, че ми прощаваш.
Алис пристъпи малко по-близо. Лицето на Катрин беше жалка гледка. Алис откри, че се усмихва, стоплена от радост заради това, което щеше да направи. Катрин протегна умоляващо ръце към убийцата си. Алис се приближи с още една крачка, протегна своите ръце…
— В името на Светата Дева — каза Катрин. — Хвани ръката ми, Алис, и кажи, че ми прощаваш.
При името на Света Богородица Алис се поколеба, затвори очи за миг и поклати глава. Пое си дълбоко дъх. Тананикането продължи да тлее гневно в главата ѝ още миг, а после отмина с бавен, дълбок и мек тътен, сякаш някакъв тъмен рояк се беше върнал в пещера, да се скрие там, докато времето му настъпи отново.
Катрин посягаше към нея. Алис пристъпи напред и неохотно взе протегнатата ѝ ръка.
— Ревнувах — продължи Катрин пламенно. — Ти беше толкова красива, когато най-напред дойде в замъка, Алис. А Хюго беше толкова студен към мен. Ти си толкова умна и толкова начетена, и старият лорд те харесваше — а мен никога не ме е харесвал истински. Боях се, че ти ми ги отнемаш, и двамата, съпруга ми и моя настойник. Страхувах се, че ще ми отнемеш и мястото. Тогава нямаше да имам нищо, Алис.
Тя дишаше много бързо, но по бузите ѝ нямаше и следа от руменина. Беше бяла като восъчна кукла.
Алис, хванала ръката на Катрин, уповавайки се на собствената си сила, почувства тъмния рояк да минава отново през нея, през вените и, през главата ѝ, навън през смъртоносните върхове на пръстите ѝ.
Ръцете ѝ станаха ледени, по-студени от тези на Катрин, по-студени от самата зимна река. Алис потръпна леко от вълнение и покри с другата си ръка вкопчилите се в нея пръсти на Катрин.
— Мисля, че умирам — каза Катрин задъхано. — Стаята е тъмна, толкова ужасно тъмна, Алис. Хвани ръката ми по-здраво, почти не те виждам.