Възцари се мълчание. Последният остатък от горящата кесия потрепна и се разпадна на пепел.
— Тогава ми кажи как да го направя аз — изсъска Алис. — Аз мога да ѝ го причиня. Щях да я удавя онзи ден, ако ти не се беше намесила, Морах. Ще приключа с нея сега. И те предупреждавам да не се бъркаш.
Морах поклати глава.
— Недей, Алис — каза тя предупредително. — Не мога да видя края на всичко това, а има толкова малко време…
Алис я погледна остро.
— Какво си видяла? — запита тя. — Какво време? За какво има малко време?
Морах сви рамене.
— Не мога да видя ясно — каза тя. — Виждам заек, пещера, студ и удавяне. И знам, че остава малко време.
— Заек? — попита Алис. — Мартенски заек? Магически заек? Заек, който всъщност е бягаща вещица? Какво означава това, Морах? Пещера? Удавяне? Това ли е трябвало да се случи с Катрин? Да се удави в пещера, да бъде завлечена под водата, и реката да я погребе?
Морах отново поклати глава:
— Заек, пещера, студ, удавяне, и много малко време — повтори тя. — Не ме разпитвай, Алис, защото няма да предприема нищо, ако не мога да видя пътя си. Познавам опасността, когато съм тласната към нея. Познавам страха от огъня и страха от водата. Не ме принуждавай да вървя напред, когато долавям опасност пред себе си, Алис.
В стаята настъпи изпълнена със страх тишина. Жените седяха, неподвижни като подплашени сърни, очаквайки обзелият ги ужас да отмине. Минаха минути, преди някоя от двете да проговори. После тази, която проговори, беше Алис, но гласът ѝ изобщо не приличаше на нейния.
— Трябва да направиш нещо — каза тя бавно. Гледаше надолу, към куклите в скута си. Смесица от страх и възторг озари лицето ѝ.
— Защо?
— Защото куклите оживяха — каза Алис. Докато говореше, тя се наведе по-близо и видя как гърдите на фигурките се повдигат и спускат в бавен, вял ритъм, сякаш дишаха. — Живи са — каза тя. — Ще трябва да направим нещо с тях, Морах, или ще започнат да действат по своя воля.
Алис никога преди не беше виждала Морах изплашена. Жената сякаш се прегърби и се присви в себе си — като че ли ѝ беше студено, като че ли бе гладна. Дългите, тежки години в пустошта, през които се изхранваше от зеленчуковата леха и малобройните, неохотно давани подаръци, в крайна сметка явно я бяха белязали, и последиците от удобния живот в замъка отминаха, сякаш никога не са били.
Бяха скрили куклите под възглавницата. Нощем Алис ги усещаше как се гърчат под главата ѝ. През деня чувстваше, че очите им я следят, през възглавницата, през завивката, докато се движеше из стаята. Те живееха редом с двете жени — три чудовищни малки призрака, призовани към живот, които вече не можеха да бъдат унищожени.
Двете жени се страхуваха. И Морах, и Алис се страхуваха, че някой ще види как покривката на леглото се раздвижва и ще я повдигне. Опасяваха се, че някоя старателна прислужница ще влезе, неповикана, да изтърси завивките. Бояха се от любопитно шарещите очи на Илайза Херинг или от някое изненадващо посещение от отец Стивън. Малките кукли бяха така живи в мислите им, та им беше трудно да повярват, че никой друг не ги виждаше, че никой друг не чувстваше присъствието им, че никой друг не чуваше от време на време по някой сподавен вик, заглушен от възглавницата, иззад затворената врата.
— Какво ще правим с тях? — обърна се Алис към Морах, на разсъмване на третия ден.
Никоя от двете жени не беше спала: малките кукли бяха шавали под възглавницата цяла нощ. Накрая те се бяха увили, за да се предпазят от студения утринен въздух, бяха хвърлили още дърва върху огъня, и бяха седнали, сгушени една в друга, на плочата на огнището, докато пламъците се разгоряха буйно.
— Можем ли да ги изгорим? — попита Алис.
Морах поклати глава.
— Не смея — каза тя. — Не и сега, когато се съживиха дотолкова. Не знам какво биха направили. — Лицето ѝ беше изпито и посивяло от страх и изтощение. — Ами ако изскочат от огъня и хукнат, целите топящи се и горещи, след нас? — попита тя. — Ако самите кукли не ни изгорят, тогава лорд Хю ще ни обвини в магьосничество. В името на всички богове, иска ми се никога да не ти ги бях давала.
Алис сви рамене.
— Ти ме научи на заклинанието, с което да им дам сила — възрази тя. — Трябва да си знаела, че ще оживеят и че ще се заробим с тях завинаги.
Морах поклати глава.
— Никога преди не съм чувала такова нещо — каза тя. — Никога не съм чувала да е толкова силно. Това е твое дело, Алис. Това е твоята сила. Твоята сила и голямата омраза, която вля в тях.