Конете бяха неспокойни по целия път през градчето, плашеха се от сенките и мятаха глави. Морах се беше вкопчила несръчно в своя.
— Знаят какво носят — каза тя тихо.
Когато напуснаха настланата с калдъръм главна улица на Касълтън и поеха на запад по селските пътища, торбата спря да се движи и притихна, а конете тръгнаха по-спокойно.
— Сякаш искаха да ни издадат — каза Морах, като подкара коня си редом с коня на Алис и заговори много ниско. — У тях има силна омраза.
Алис беше пребледняла, напрегната, сините ѝ очи бяха станали почти черни от страх.
— Тихо — каза тя. — Взе ли светена вода?
— Отмъкнах я — каза Морах със сдържано задоволство. — Този отец Стивън никак не внимава с кутията си за фокуси; зарязал я е в стаята си, мисли си, че е в безопасност в замъка. Можех да взема и малко от хляба за литургията, но си помислих, че ще е по-добре да не го правя.
— Така е — каза Алис. Спомни си последния път, когато бе вкусила нафора, и несмляното късче, което се надигна цяло в гърлото ѝ. — По-добре да не го пипаме.
Двете жени продължиха да яздят в мълчание. Този ден имаше мъгла, която се кълбеше, и от време на време внезапно се разкъсваше, освобождавайки малки островчета от слънчева светлина по пътя, докато не се спуснеше отново като сива, влажна нощ.
— Ако тази мъгла се сгъсти, можем да си свършим работата, без да се страхуваме, че ще ни видят — каза Морах, като придърпа шала си пред устата. — Ще свършим всичко и ще се върнем в замъка навреме за вечеря.
Алис кимна.
— Ще се сгъсти — каза тя уверено. — Ще преживея този ден без опасност. Ще се спася от злобата на тези кукли. Ще се измъкна от всичко това и ще отърва кожата си.
Морах я стрелна с наполовина печален, наполовина развеселен поглед.
— Имаш силата — призна тя. — Призови мъглата тогава, потърси безопасността на всяка цена.
Алис кимна, донякъде на шега, донякъде сериозно.
— Гъста мъгла — повтори тя. — И моята безопасност на всяка цена, и… — тя замълча — Хюго в обятията ми, преди да свърши денят!
Морах се изкиска и поклати глава.
— Нетърпелива развратница — каза тя с усмивка. — Искаш всичко и винаги начаса!
Мъглата се вдигна за миг и конете поеха по-бързо, в тръс, по пътя. Неподкованите им копита почти не издаваха звук по меката кал. От двете страни на пътеката цъфтяха буйни храсти прещип — яркожълти, лишени от ухание в студения въздух.
Ято калугерици се вдигна от една ливада край пътеката и описа кръг в небето, а крясъците им се понесоха по вятъра. Навсякъде около тях мъглата лежеше сива и гъста, но над двете жени, подобно на око, се разтваряше блестящо синьо небе с ярко слънце.
— Почувствай топлината на това слънце! — възкликна Морах с наслада. — Обичам слънцето след студена зима. През последните няколко дни бях премръзнала до кости. Все мръзнех и треперех. Хубаво е да бъда пак навън, на слънце.
Алис кимна, отмятайки качулката на пелерината си. Косата ѝ, неприбрана под шапчица или боне, се виеше на златистокестеняви къдрици. Руменината се беше върнала по бузите ѝ.
— Този замък е като затвор — каза тя с негодувание. — Независимо дали Катрин е сладка или кисела, изтощително е да ѝ прислужвам.
Морах кимна.
— Щом се роди бебето, аз се махам — каза тя. — Връщам се в колибата си.
Алис кимна.
— В такъв случай ще се прибереш точно навреме за зимата — отбеляза тя. — Детето трябва да се роди през октомври.
Морах се ухили. В един храст пред тях един кос изпъчи гърди и изчурулика продължителен, звънлив зов. Морах изсвири в отговор, точно същите ноти, и косът, наполовина ядосан, наполовина озадачен, повтори песента си още по-високо.
— Знам — каза тя небрежно. — Но предпочитам да умра от студ в пустошта, отколкото да прекарам още една зима в този замък.
— Така ли? — попита Алис. — Това ли би предпочела наистина?
Морах се озърна и ѝ усмивката се стопи.
— Не — каза тя. — В момента не мога да понасям студа. Бих направила всичко, само да не съм на студено и тъмно.
Алис сви рамене.
— Имаш пред себе си цяло лято — каза тя безгрижно. — Не се тревожи.
Морах се отърси от сянката, която я беше докоснала, вдигна лице към слънчевата светлина и притвори очи.
— А ти? — попита тя. — Ти ще чакаш ли Хюго? Когато приключим със задачата си? Ще се постараеш ли да се угоиш, ще се усмихваш ли, ще чакаш ли да му втръсне от уморената съпруга и повръщащото бебе? Мислех, че вече нямаш търпение да чакаш. Мислех, че отново се обръщаш към магията?