Алис гледаше право напред, към завихрилата се пред тях мъгла, която скриваше пътя им.
— Ти ме видя с Хюго в руните, а аз сънувах двама ни заедно, сънувах и сина, който ще имаме. Искам това, Морах, и двете с теб го видяхме. То трябва да е наблизо, в очакване да се случи. Кажи ми как мога да го получа.
Морах присви устни и поклати глава.
— Имаш силата си — каза тя. — И си млада, а когато не си болна от любов, си по-красива от всяко момиче в околността. Защо да чакаш и да вехнеш по Хюго? Има и други мъже.
Алис се загледа в правия път пред тях, който водеше нагоре по склона.
— Искам го — каза тя упорито. — В мига, в който го видях, познах желанието. Бях току-що излязла от манастира, Морах, а той беше първият мъж, когото виждах в живота си, първият мъж, подходящ за мен. Тогава го пожелах, както птица си търси другар. Нищо не може да ме спре. Нищо не може да спре него.
Морах се изсмя хрипкаво и плю.
— Ти го спря! — възкликна тя. — Накара го да спре на място. Направи го жесток и извратен, превърна го в чудовище спрямо собствената му съпруга. Накара ги да затанцуват ужасен малък танц. А сега той я обича.
Очите на Алис се присвиха, по изпитото ѝ лице се изписа злоба.
— Знам — каза тя през зъби. — Трябваше да поема риска той да ме обича, и да не се забърквам в магии. Трябваше да му повярвам, че ще се грижи за мен. Но се боях за собствената си безопасност… — тя млъкна, без да довърши. — Не пожелах да поема риска — каза тя.
Морах се ухили.
— Значи все същата история — каза тя весело. — Бягаш, за да спасиш собствената си кожа, а после откриваш, че си загубила точно онова, от което имаш нужда.
Конят на Алис се сепна и пристъпи встрани, когато тя внезапно дръпна поводите.
— Да — каза тя рязко, сякаш остроумното подмятане на Морах я беше ударило силно като камък. — Да. За Бога, да.
За момент настъпи мълчание.
— Най-добре се откажи от него — каза Морах. — Това е другият урок, който ти дава животът. Когато нещо си е отишло — то си е отишло завинаги. Дори ако си го изгубила поради собствената си глупост или малодушие. Изгуби своята майка-игуменка, изгуби и Хюго. Откажи се и от двамата. Пусни ги да си отидат. Миналото принадлежи на миналото. Намери си друга любов, Алис, и този път я задръж. Рискувай за нея.
Алис поклати глава.
— Трябва да имам Хюго — каза тя. — Между нас има твърде много обещания. Имах видение. Мога да го даря със син, и все още ми се струва, че Катрин няма да направи това. Трябва да бъда господарката на замъка, Морах. Това е, което искам, там ми е мястото. Сънувах го отново и отново. Дори ако любовта си е отишла, дори ако съм го изкривила и променила — дори ако съм изкривила и променила себе си. Искам замъка. Искам да бъда на първо място в очите на Хюго и на стария лорд. Искам съня, който ми се яви, дори ако вече не съм достойна за него.
Морах сви рамене, наблюдавайки как Алис се оплита все повече.
— Как мога да го получа? — настоя Алис. — За Бога, Морах, постоянно се занимаваш с вехнещи от любов девойки. Как мога да го получа — него и замъка? Със сигурност има заклинания за това?
Морах се изсмя кратко.
— Няма заклинание, което да накара някой мъж да те обикне — каза тя. — Знаеш това така добре, както и аз. Няма хитрини, които да накарат любовта да дойде завинаги. Всичко, което магията може да направи, всичко, което билките могат да направят, е да породят похот.
— От похотта няма полза — каза Алис нетърпеливо. — Той си е достатъчно похотлив. И то с всички останали. Аз искам да желае само мен. Само мен.
Морах се усмихна.
— Тогава трябва да му доставиш някаква наслада, която никоя друга не може да му даде — каза тя. — Трябва да го накараш да обезумее от желание. Трябва да го оставиш да яхне богинята.
— Какво? — запита Алис.
Пред тях мъглата приличаше на сива, мокра стена.
— Дотук със слънцето — каза Морах и загърна раменете си с шала, навлязоха в тръс в тъмнината и тя ги обгърна.
Стъпките на конете станаха още по-безшумни по меката мокра кал. Около тях от листата на живите плетове капеше влага. Тъмнозеленият цвят на глоговите храсти беше осеян с белите петънца на пъпките. После живите плетове отстъпиха място на открити мочурища и те чуха далечния, подобен на въздишка шум на реката.
— Какво искаш да кажеш с това „да яхне богинята“? — попита Алис, с приглушен, нисък глас.
— Отрова — каза Морах небрежно. — Има една отровна гъба, малка и сива — нарича се земен корен.