— Знам я — прекъсна я Алис. — Ти я даваше изсушена и стрита в храната, за да лекуваш трескави сънища и похотливи видения.
Морах кимна.
— Но ядеш ли я прясна или леко запечена, за да е сладка, тя ще предизвика треска, да, и безумни сънища — каза тя. — Ако желаеш някой мъж толкова силно, че не те е грижа какво ще ти струва това, го подмамваш да я изяде, а после нашепваш най-дивите си мечти и видения. Танцуваш за него гола, слагаш го да легне по гръб, облизваш го от горе до долу, целия, както кучка ближе кученце. Правиш каквото ти дойде на ум, за да му доставиш наслада, по всякакъв начин.
Алис дишаше бързо.
— А той какво ще направи? — попита тя.
Морах се изсмя кратко.
— Ще има видения, ще му се явят сънища — каза тя. — Може да си помисли, че ти си богиня, може да си помисли, че лети високо в небесата и излива похотта си върху звездите. Ще приеме като свой всеки сън, който му нашепнеш — наслада или кошмар, изборът е твой.
— А след това? — попита Алис. — След като изпита насладата и се събуди?
Морах се изкиска с мудния си, зъл смях.
— Тогава ще използваш женската си сила — каза тя. — Тогава няма да е нужно магьосничество. Кълнеш се, че всичко, което е сънувал, е било истина — че си вещица и си го водила по дивите места, които само ние познаваме. Ако е достатъчно глупав — а ти достатъчно дръзка — той никога няма да помисли за друга жена. След теб за него другите жени ще са прости и обикновени като земята. Ти си огън, вода и въздух.
Лицето на Алис грейна.
— Ще го имам — каза тя. — Ще го впримча с това. Именно това искаше той от мен отначало. — Тя се поколеба за момент. — Но цената — каза тя, обзета от внезапна предпазливост. — Каква е цената за всичко това, Морах?
Морах се разсмя необуздано.
— Трябваше да станеш лихварка, а не вещица, Алис. Лихварка. Никога не докосваш нещо, преди да узнаеш цената. Никога не поемаш риск. Никога не залагаш всичко! Вечно внимателна, вечно пресметлива. Винаги стремяща се да опази себе си.
— Цената — настоя Алис.
— Смърт — отвърна Морах непринудено. — Смърт за мъжа.
При острия поглед на Алис тя кимна.
— Не веднага, а след известно време — каза. — Няколко дози не могат да променят много нещата, но ако го упояваш отново и отново, всяка седмица, да кажем, в продължение на шест месеца, тогава тялото му няма да може да живее без тази отрова. Той ще се нуждае от нея, както други мъже се нуждаят от храна и вода. Ще се нуждае от нея повече, отколкото се нуждае от храна и вода. Тогава става твой роб, твое вярно куче. Не е нужно да лягаш с него, освен ако не искаш, той се нуждае от света на сънищата — с или без теб. Той е като куче, което моли за паничката си с храна. И ще живее колкото едно куче — пет-шест години.
— Използвала ли си я? — попита Алис любопитно.
Усмивката на Морах беше сурова.
— Използвала съм всичко — каза тя студено.
Алис кимна и за кратко те продължиха да яздят мълчаливо: когато наближиха, шумът на реката се усили.
— Придошла ли е реката? — попита Алис с глас, приглушен от шала, който бе увила около лицето си.
— Не още — каза Морах. — Но се надига. Ако по хълмовете завали, тя ще избликне от пещерите и ще наводни долината. Зимата тази година беше влажна.
— Ще можем ли да минем по моста? — попита Алис, взирайки се напред.
— Все още имаме няколко часа — каза Морах. — Но ако по хълмовете се разрази буря, няма да имаме много време, за да си свършим работата и да се приберем сухи у дома.
— Няма много работа за вършене — каза Алис. Вързопът с куклите се размърда, сякаш за да ѝ възрази.
— Насам тогава — каза Морах и понечи да свърне от калния път. Конете се поколебаха, преди да тръгнат по калната пътека, надолу по склона. Морах огледа разровената кал под копитата им. — Тази пътека е използвана наскоро — каза тя. Очите ѝ се насочиха към лицето на Алис. — Няколко конници — каза тя. — И кучета.
— Хюго — каза Алис. — Трябва да е идвал насам вчера, на лов. Няма значение, Морах. Днес имаме доста голяма преднина пред него. Той обикновено седи с нея до след обяда.
Морах се навъси.
— Иска ми се да си остане вкъщи цял ден — каза тя. Срита раздразнено коня си, та животното подскочи рязко напред и се запрепъва, хлъзгайки се по пътеката. Алис я последва.
— Ще сме свършили и ще сме се отправили към вкъщи, преди той да потегли — каза тя. — Няма къде другаде да отидем. Край Тинкърс Крос е единствената осветена земя в околността. Едва ли можем да копаем в гробището на параклиса.
Конят на Морах трепна, когато тя го срита отново.