— Не ми харесва това — каза тя раздразнено. — Ако той ни види с кална лопата, дори след като сме свършили, ще попита за причината.
— Ще скрием лопатата — каза успокояващо Алис. — Така или иначе ще бъде също толкова трудно да я върнем, колкото беше да я отмъкнем. Ще скрием лопатата, чувалите и торбата и ще се приберем вкъщи с китки пирен и билки. Никой няма да ни разпитва, всички знаят, че ни трябват разни треви от мочурищата, за да поддържаме здравето на Катрин. Никой не се съмнява в нас, Морах.
— Къде ще ги скрием? — попита Морах твърдоглаво.
Алис сви рамене.
— Не знам! Защо си толкова кисела? Нима край речния бряг няма достатъчно пещери, та в тях да може да се скрие и половин армия? Ще ги натикаме в една от пещерите и ще ги вклиним здраво, за да не може реката да ги изхвърли отново. Водите се надигат; едва в разгара на лятото, когато започне сушата, ще бъде възможно някой да слезе пак в пещерите. Водите ще ги скрият заради нас.
Морах потръпна и плю през рамо.
— Ти можеш да ги скриеш — каза тя. — Аз няма да се приближа до пещера, нито до дълбока вода. Огледай се за подходящо място, докато пресичаме реката.
Алис кимна.
— Ще мина първа — каза тя. — Конете може да се изплашат от моста.
Това беше естествено образуваният каменен мост, който се намираше малко по-нагоре по течението срещу старата колиба на Морах, образуван от големи плочи варовик, а реката клокочеше като кафява супа отдолу. Придойдеше ли реката, мощни струи вода избликваха нагоре като фонтан през пукнатините в речното корито, изригваха подводните течения, и всяка пещера и понор по протежение на брега се превръщаше в кипящ извор, носещ водите от разтопения сняг и дъждовни води, изтласкани нагоре от подземното езеро, за да се влеят в реката на повърхността. От двете страни на речния бряг, на цели шест фута от водата, минаваше линията на прилива, до която бяха стигнали изхвърлените клечки, слама и отломки от последното наводнение. Конете наведоха глави и започнаха да душат подозрително каменните плочи под копитата си, после внимателно преминаха от другата страна, леко като кози, с наострени уши, заслушани в шума на бурната вода отдолу.
— Ето едно добро място — каза Алис. Отворът на пещерата беше малко по-нататък по протежение на речния бряг. Тя се смъкна от седлото и хвърли юздата на Морах. Двата коня сведоха глави към ниската трева, с която бе обрасло мочурището, и захрупаха. Алис се изкачи тромаво по малкия склон и надникна в пещерата.
— Простира се цели мили в дълбочина — каза тя, с отекващ глас. — Не ѝ виждам края. Може да продължава с мили навътре в склона.
Тя излезе отново и взе поводите от Морах.
Лицето на Морах беше напрегнато и изопнато.
— Чу ли водата да се надига? — попита тя. — Страхувам се да не се надигне по-рано. Не е хубаво да останем от тази страна на реката, ако водата се надига.
— Чух я, но беше далече надолу при дъното на пещерата — каза Алис. — Ще имаме достатъчно време. Хайде.
Двата коня се изкачиха с усилие нагоре по хълма и излязоха на сух терен, джапайки през мочурищата. Пред тях, по пътеката, видяха следи от конски копита.
На върха на хълма имаше каменна грамада. Навсякъде около тях се простираше обширната, суха пустош. Морах отметна шала от лицето си и се огледа.
— Така е по-добре — каза тя. — Тинкърс Крос е насам.
Тя тръгна напред, като срита коня си да поеме в тръс. Конят на Алис се движеше също в тръс отзад, дисагите се удряха в него на всяка стъпка. Сега, на върха на хълма, мъглата се бе разкъсала, макар че още лепнеше по страните на долината. Пред тях Алис видя стария келтски кръст, като тънък пръст, който сочеше нагоре. Около него имаше малък кръг от камъни — границата на осветената земя. Когато Алис се приближи до кръста, Морах вече беше слязла и връзваше коня си за един храст бодлива зеленика.
— Дай ми куклите — каза тя на Алис. — И им изкопай гроб.
Алис развърза дисагите от седлото и ги подаде, неотворени, на Морах. Морах коленичи на мокрия торф и взе торбата в ръцете си. Започна тихо да напява някаква мелодия на куклите, докато Алис отвързваше лопатата от другата страна на седлото.
— Ако помниш някои от твоите молитви, добре е да ги кажеш — отбеляза Морах, без да вдига очи. — Колкото по-свят е ритуалът, толкова по-добре.
Алис сви рамене.
— Помня ги — каза тя. — Но изричани от мен, те със същия успех биха могли да бъдат казани отзад напред. Далече съм от Божията милост, Морах. Ти сигурно си по-близо до небето от мен.
Морах сви рамене почти със съжаление.
— Не и аз — каза тя. — Не съм стъпвала в църква от двайсет години, а дори тогава не разбирах какво говорят. Направих избора си. Не съжалявам за него. Но никога повече не искам да влизам в най-дълбоките сенки, както направи ти. Тази магия е прекалено силна за мен.