— Хей! — изкрещя Хюго. — Вещица! Вещица!
Той скочи на седлото, улови здраво Алис за ръката, и я придърпа на седлото зад себе си. Конят се дърпаше, за да препусне напред, и Алис сграбчи Хюго за раменете. Ловецът отвърза кучетата, те залаяха и обкръжиха ловците, сякаш не можеха да подушат следата. Едно от тях протягаше лапи към Алис, опитвайки се да я достигне, с широко отворена уста, с горещ дъх. Хюго го срита и изруга.
— Хей! Хей! — изкрещя той отново. — Вещица! Намерете вещицата! Търсете вещицата! Търсете я!
Едрото куче излая пак и се хвърли към Алис, но тогава ловецът наду рога, разнесе се силен, неблагозвучен, писклив вой и кучетата хукнаха в мъглата. Огромният жребец на Хюго се обърна и се втурна след тях. Алис притисна лице към гърба на Хюго и се вкопчи в кръста му, плачейки от ужас.
Морах беше пред тях. Тя се смъкваше с усилие надолу по склона, хлъзгаше се по калта, пълзеше по камъните, а после тръгваше отново нагоре, бягаше, за да спаси живота си. Кучетата я зърнаха и залаяха по-ожесточено. Когато чу звука, Морах се извъртя рязко, всички зърнаха бялото ѝ лице, после тя падна на ръце и колене и за миг се изгуби от поглед.
— Заек! — провикна се един млад човек. — Заек! Тя ще се преобрази в заек!
Докато той говореше, един заек се шмугна под краката им, изпънал назад уши с черни връхчета, отметнал назад глава, и хукна надолу по хълма към реката.
Кучетата се стрелнаха по новата следа, джафкайки като обезумели, докато заекът се отдалечаваше все повече от тях.
— Ще опише кръг! — изкрещя Хюго. — Пресечете ѝ пътя! Върнете я!
Алис, която се държеше здраво, докато конят скачаше и се мяташе под нея, крещеше сред вятъра: „Не! Не! Не!“, но Хюго не можеше да я чуе. Ловецът надуваше рога си, хрътките скимтяха, а кафявата зайка, с удрящи по земята дълги крака, се носеше плавно по земята на големи подскоци, очите ѝ бяха облещени от ужас така, че се виждаше бялото.
— Отправя се към реката, сър! — изкрещя един ловец. Настигаха плячката, но не достатъчно бързо. — Ще се вмъкне в някоя от онези дупки и никога няма да я измъкнем.
— По-бързо! — изкрещя Хюго. — Отрежете ѝ пътя! Не я оставяйте да стигне до брега! Вкарайте я в реката!
Хрътките се втурнаха напред, но зайката се отклони, направи завой и се откъсна. Конете се препъваха и хлъзгаха надолу по стръмния склон, ездачите ги пришпорваха. Зайката се бе отправила към каменния мост: виждаха я ясно как тича през сивите каменни плочи, виждаха и хрътките, на няколко дължини зад нея, защото тичаха по-бързо по камъните. После тя скочи от моста, зави наляво, оставяйки кучетата да се зъбят и да се опитват да захапят въздуха, и се шмугна в дълбоката пещера, която Алис бе намерила по-рано. Джафкайки от яд, хрътките се хвърлиха към отвора.
— Отклонете ги! Отклонете ги! — изкрещя Хюго. — Ще се заклещят някъде. Тя ще ги подмами там долу и ще ги хване в капан.
Той скочи от коня си и закрачи с едри крачки към тях, с плющящ камшик. Хрътките отстъпиха озъбени назад и отидоха при ловеца, от зиналите им муцуни се стичаха лиги. Хюго, тресящ се от възбуда, отиде бавно до отвора на пещерата и предпазливо надникна вътре.
— Смъртоносна дълбочина — каза. — Бих слязъл там долу заради животно, но не и заради преобразена в заек вещица.
Мъжете кимнаха.
— Може да се върне — предупреди един.
— Или да се преобрази в змия в тъмнината — кимна друг.
— Какво ще правим? — попита младият. Те инстинктивно погледнаха към Алис. Тя се беше вкопчила в лъка на седлото, защото конят се движеше неспокойно, а когато вдигна глава, видяха, че лицето ѝ е цялото в следи от сълзи. Погледът ѝ беше безумен.
— Чакайте — каза тя, с треперлив и остър глас. Гръмотевичен тътен и пукот на мълния се разнесоха по високите, тъмни хълмове на запад, откъдето извираше реката.
Хюго се върна при коня и вдигна поглед към Алис.
— Да чакаме ли? — попита. — Какво искаш да кажеш с това, да чакаме?
Алис се разсмя истерично.
— Бурята дойде — извика тя. Погледна на запад. Няколко тежки капки дъжд паднаха мудно от небето, после още, и още.
— Е, и? — попита Хюго.
— Водата се надига — каза Алис. Гласът ѝ потрепери, а после тя започна да се смее, да се смее толкова силно, че не можеше да говори, докато сълзите се лееха по лицето ѝ. — Водата се надига. Докато вие чакате тук, на сухото, тя чака там вътре. И слуша.
Хюго я зяпна.
— Слуша? — повтори той.
— Тя ще чуе рева на надигащото се подземно езеро, ще чуе клокоченето на всички поточета, течащи към нея, а после ще почувства напора на всмукващото течение около глезените си, после ще го види, надигащо се бързо, около коленете си. Може да опита да излезе, може да се мъчи да се изкатери нагоре, но главата ѝ ще докосне каменния покрив на пещерата и водата ще се надига, все по-нагоре, и по-нагоре, докато залее лицето ѝ и тя няма да има къде да се скрие, и няма да има какво друго да вдишва освен вода от придошлата река.