— Аз съм прокълната и моето проклятие ме следва — казваше си Алис с негодувание, докато наливаше от кладенеца вода за Морах и вадеше репи от студената, лепкава земя.
Алис понасяше зле студа. След като четири години бе спала в каменна сграда, където огромни огньове биваха разпалвани, за да горят по цяла нощ, глиненият под в колибата на Морах ѝ се струваше непоносимо влажен и мразовит. Започна да кашля през нощта, а кашлицата ѝ преминаваше в разтърсващи ридания от тъга по изгубения ѝ дом. Най-ужасни от всичко бяха сънищата — когато сънуваше, че е на сигурно място в абатството, че се обляга на коленете на майка Хилдебранд и чете на глас на ясната светлина на восъчни свещи. Една нощ сънува, че майка Хилдебранд бе дошла в колибата и я беше повикала, влачейки се по колене в калта на зеленчуковата леха. „Разбира се, че не съм мъртва!“ — бе възкликнала радостно майка Хилдебранд. Алис почувства как майчинските ѝ ръце я обгръщат и я притискат плътно, усети чистия, сладък аромат на колосаната ѝ риза. „Разбира се, че не съм мъртва!“, беше казала игуменката. „Ела си у дома, с мен!“
Алис се вкопчваше в дрипавата си възглавница и затваряше очи по-здраво, за да продължи да спи, да живее в съня. Но винаги я събуждаха студът на пода или гневният крясък на Морах, тя отваряше очи и отново познаваше болката от загубата, и биваше принудена да се изправи отново пред факта, че е далече от дома и далече от жената, която я обичаше, без надежда да види отново някога майката-игуменка или някоя от сестрите си.
Валя със седмици — силен, пороен дъжд се лееше безспир от небесата като сълзи. Всяка сутрин, когато се събуждаше, Алис откриваше сламеника си мокър от пръстения под на колибата, а дрехата и наметката си — влажни от ситните капчици на утринната мъгла. Роптаейки, Морах ѝ правеше място в леглото, и я будеше по един-два пъти на нощ, за да слезе по паянтовата стълба и да разпали наново огъня. Всеки ден Алис излизаше надолу по реката към Боус, където растяха дъбове, брястове и брези, за да търси подпалки. Всеки ден довличаше у дома повален клон от яко дърво и го насичаше със старата брадва на Морах. Носенето на дърва за подпалки можеше да отнеме повечето часове от деня, но трябваше също и да се изсипва нощното гърне на мокрото бунище, да се мъкне вода от реката, да се вадят репи и моркови от лехата със зеленчуците. Веднъж седмично трябваше да се ходи на пазар в Боус — изморителен, дълъг път — пет мили дотам и обратно по хлъзгавата крайречна пътека или по опасния главен път. На Алис ѝ липсваше добре приготвената, богата храна в абатството, тя ставаше все по-бледа и слаба. Лицето ѝ измършавя и се изопна. Когато отиде в Боус един ден, някакво дете я замери с камък зад гърба ѝ, а когато тя се обърна и го наруга, момчето зави от страх, срещнало празния ѝ, безумен поглед.
Със студеното време дойдоха и болестите. Всеки ден нов посетител тропаше на вратата на Морах, и искаше от нея или Алис заклинание, отвара или муска, за да се предпази от болки в стомаха, простуда или треска. В Боус имаше четири раждания, Алис придружаваше Морах и измъкваше на бял свят окървавени, недорасли пищящи бебета.
— Имаш ръце за тази работа — каза Морах, като гледаше тънките, дълги пръсти на Алис. — И си се упражнявала с бебетата на разни просякини в онова твое абатство. Можеш да поемаш всички раждания. Имаш нужните умения, а аз вече остарявам твърде много, за да излизам среднощ.
Алис я гледаше с безмълвна омраза. Израждането на бебета беше най-опасната задача за една знахарка. Твърде много неща можеха да се объркат, на риск бяха изложени два живота, хората искаха и майката, и бебето да оцелеят, и виняха акушерката, ако бебето беше болно или умреше. Морах се опасяваше от провал, боеше се от омразата на селото. По-безопасно беше за нея да изпраща Алис сама.
Хората в селото бяха напрегнати, изпълнени с подозрения. Една знахарка бе заловена в Болдрън, на по-малко от четири мили разстояние: заловена и обвинена, че е изпратила мор по добитъка на съседа си. Свидетелствата срещу нея бяха впечатляващи. Съседите се кълняха, че са я виждали да тича по реката, краката ѝ се движели бързо по водата, но оставали сухи. Някой я видял да шепне в ухото на кон, и конят окуцял. Една жена каза, че се били сдърпали заради парче бекон на пазара в Касълтън и че оттогава насам ръката я боляла и тя се страхувала, че може дори да изгние и окапе. Някакъв мъж се кълнеше, че бил настигнал знахарката в мъглата на Болдрън Лейн, а тя го проклела и изведнъж конят му се подплашил и той паднал. Едно малко момче от селото свидетелстваше, че я видяло да лети и да говори с гълъбите в гълъбарника на имението. Хора от цялата област сипеха доказателства срещу нея, процесът отне дълги дни.