Алис хвана ръката на Катрин и я потупа леко.
— Знам — каза тя. — Знам. И на мен ми липсва.
— А Хюго дори не го е грижа! — възкликна Катрин. — Казах му колко много ми липсва тя, а той казва, че тя била просто една бедна старица и ако ми трябва някоя селянка, в земите ни имало хиляда като нея. Той не разбира!
Алис поклати глава.
— Мъжете не разбират — каза тя. — Морах беше много мъдра жена, жена, която беше видяла много неща и разбираше света. Но тя ме научи на всичките си умения, Катрин. А аз ще бъда тук през цялото време. Не мога да заема нейното място в сърцето ви, но всичко, което тя можеше да направи за вас и бебето ви, ще го направя аз, когато му дойде времето.
Катрин подсмръкна и затършува за кърпичката си.
— И не трябва да ставам за обяд, нали? — попита тя. — Чувствам се толкова отпаднала. Предпочитам да се храня тук.
Алис поклати глава, все още усмихната.
— Не, разбира се, че не — каза тя нежно. — Станете утре и се поразходете, когато се почувствате по-силна, но залата е шумна и претъпкана, а хората ви следят с такива любопитни погледи! Не е нужно да слизате на обяд, ако не искате. Здравето ви е по-важно от всичко друго.
— Казаха ми, че седиш със стария лорд? — попита Катрин. — Когато ме няма?
Алис кимна.
— Той ме помоли, и аз помислих, че така е най-добре — каза тя. — Той е своенравен човек и пожелае ли нещо, се стреми да го постигне. Не исках да настоява за вашата компания и тази на младия лорд. Знаех, че вие двамата искате да се храните сами тук горе. Помислих си, че ако разговарям със стария лорд, та да бъде в добро настроение, той няма да настоява вие да слезете долу.
Катрин кимна.
— Благодаря ти, Алис — каза тя. — Харесва ми да вечерям с Хюго тук горе. Уморявам се от това слизане в залата. Гледай старият лорд да е в добро настроение, та да можем ние с Хюго да оставаме насаме.
Усмивката на Алис беше сестринска.
— Разбира се, Катрин — каза тя. — Разбира се.
Следобеда, когато Катрин беше сънлива от обилния обяд и твърде много вино, Алис срещна Хюго в галерията на жените и го попита дали може да отиде с него да види новата къща.
— Не можем ли да отидем в стаята ти? — попита той полугласно.
Алис поклати глава.
— Жените на Катрин ще бъдат тук цял следобед — каза тя. — Ще трябва да почакате до довечера, милорд!
Хюго направи гримаса.
— Много добре — каза той. — Можеш да яздиш малкото сиво муле, или някое от товарните кончета.
Алис наметна раменете си с пелерина.
— Какво ще кажеш за кобилата на Катрин? — попита тя. — Достатъчно кротка е, нали?
Хюго се поколеба за момент.
— Да — каза той. — Катрин не е яздила от месеци, но един от конярите разхожда кобилата всеки ден.
— Тогава ще яздя нея — каза Алис.
Хюго се поколеба отново.
— Катрин може да се обиди — каза той.
Алис пристъпи малко по-близо, така че той да усети уханието на парфюм от косата ѝ, и повдигна лице към него.
— Много от онова, което притежава Катрин, доставя удоволствие и на мен — каза тя с копринен глас. — Голямо удоволствие.
Хюго бързо хвърли поглед наоколо. Рут седеше до огнището и шиеше. Когато срещна погледа му, тя отново сведе глава над работата си и ожесточено започна да прави бодове.
— Не ме дразни, Алис — каза той едва чуто. — Или ще оскърбя съпругата си, като те съборя и те обладая на прага на спалнята ѝ.
Очите на Алис се присвиха и тя се усмихна.
— Както желаете, милорд — прошепна тя с нисък глас. — Знаете, че ви желая. Чувствам как овлажнявам само при мисълта за вас.
Хюго възкликна, обърна се и взе наметалото си.
— Ще заведа мистрес Алис да види новата къща — каза той кратко на Рут. — Трябва да ѝ продиктувам някои нареждания за строителя, за да ги напише.
Рут стана и направи лек реверанс, но остана със сведена глава, сякаш се боеше да забележи желанието по лицата им.
— Кажи на жена ми, когато се събуди, че ще се прибера у дома навреме, за да вечерям с нея — каза Хюго. — Ще изпратя Алис да се прибере преди мен, след като си свърши работата.
Рут кимна.
— Да, милорд — каза тя.
Хюго се обърна и излезе с широки крачки от стаята.
— Ще поръчам да приготвят конете — каза той през рамо.
— Наредете им да оседлаят кобилата на Катрин — каза Алис. — Не харесвам товарните кончета.
Алис седеше неспокойно на седлото, докато кобилата премина кротко през подвижния мост и тръгна надолу по малкия хълм по пътя, който водеше към града. Беше яздила често товарните кончета от конюшнята, но крачките на по-едрата кобила бяха по-дълги, тя се люшкаше по-силно, а земята ѝ изглеждаше много далече. Стиснала зъби, Алис съжаляваше за суетата, която я беше накарала да настоява да язди кобилата на Катрин.