От двете страни на пътя, хората се обръщаха да гледат преминаващите коне, жените неохотно се снишаваха в реверанси, а мъжете сваляха шапките си. Хюго се усмихваше ту на една страна, ту на друга, сякаш тези знаци на уважение бяха поднесени доброволно. Алис, готова да се пръсне от гордост, гледаше право напред, сякаш беше прекалено важна и високопоставена, за да ги вижда или чува.
На ъгъла на улицата беше спряна двуколка, от която продаваха прясна риба. Алис видя едно момиче, приблизително на нейната възраст, около седемнайсетгодишно. Девойката бе босонога, с кафяв шал около раменете и мръсна сива рокля отдолу. В полата ѝ се беше вкопчило едва проходило дете с бледо лице, а на хълбока си носеше друго дете. По лицето ѝ имаше рани, а окото ѝ беше заобиколено от тъмна синина. Косата ѝ, несресана и немита, висеше в дебели плитки на раменете ѝ. Тя направи лек реверанс, когато те двамата и слугите им минаха с конете си покрай нея. Хюго дори не я погледна.
„Това можеше да съм аз“ — помисли си Алис, с безстрастно лице, вперила очи право напред. „Това можеше да съм аз — омъжена за Том, приемаща юмруците и похотта му. Това можеше да съм аз — ученичка на Морах, вечно мръсна, вечно бедна. Това можеше да съм аз — болнава, постоянно бременна, изтощена. Каквото и да съм сторила, за да го избегна, си е заслужавало.“
Пред нея Хюго яздеше уверено и с лекота. Синьото му наметало се диплеше надолу, в тон с наситеното синьо на издутите му отпред панталони и подплатения му син жакет с прорези. Черните му ботуши за езда бяха от най-хубава кожа, добре лъснати. С парите, дадени за сините му велурени ръкавици със златната бродерия, всяко семейство в този град би могло да се изхранва в продължение на месеци. Алис гледаше гърба му, разкъсвана между желание и негодувание. Той се обърна на седлото и попита:
— Добре ли върви кобилата?
Алис му хвърли най-сияйната си усмивка.
— О, да — каза тя уверено. — Трябва да ми купиш моя собствена, Хюго. Дореста, също като твоя кон.
Хюго кимна разсеяно.
— Не си виждала новата къща преди, нали? — попита той.
Алис се поколеба и го остави да смени темата.
— Не — каза тя. — Видях плановете, когато ги чертаеше. А после съм виждала писмата от онези хора в Лондон, които проектират къщи по новата мода.
Хюго кимна.
— Чудесна къща е — каза той. — Копахме дълбоко в земята, така че ще имаме големи изби, в които ще държим храната на хлад дори през най-горещите лета.
Алис кимна. Калдъръмената настилка на града свършваше рязко. Тръгнаха по стария римски път, който водеше на север. Конете вървяха по-равномерно по този лесен терен и Алис започваше да свиква с дългите крачки на кобилата.
— С южно изложение е, заради слънчевата светлина — каза Хюго. — Построена е във формата на буквата „Н“, а входната врата е разположена точно в средата. Отляво след входа има салон за Катрин и нейните дами. Изобщо няма голяма зала, няма голяма трапезария за всички. Няма вече да се храним заедно с войниците и прислугата.
Алис се усмихна.
— Това ще бъде голяма промяна — каза тя.
Хюго кимна.
— Такива са новите порядки — каза той. — Извън Лондон вече не строят замъци за благородниците, а само къщи, красиви къщи с широки, прекрасни прозорци. Кому е нужна цяла орда слуги — цяла собствена армия? Винаги ще обучавам селяните във военно изкуство, винаги ще имам на свое разположение хора, които мога да призова в случай на война. Но не ни е необходим голям замък, готов всеки момент за обсада. Времената са мирни. Вече и шотландците, и пограничните разбойници не идват толкова далече на юг.
— И така спестяваш пари? — подхвърли Алис закачливо.
Хюго се ухили невъзмутимо.
— И в това няма нищо лошо! — каза той. — Баща ми е свикнал да разсъждава постарому, да вярва, че силата на един човек може да се измерва само с броя на хората, които са длъжни да го следват, когато тръгне на война. Бих предпочел да бъда господар на плодородна земя. Бих предпочел да плавам с кораби по моретата. Бих предпочел да накарам хората, на които плащам, да работят за мен — да работят всеки ден, не да лентяйстват в помещението на стражите за в случай, че ми потрябват след година.
Алис кимна.
— Въпреки това ще имаш домашна прислуга — каза тя. — И някаква свита.
— О, да — каза Хюго. — Няма да искам от Катрин сама да приготвя вечерята си!