— Дайте ми го! — възкликна Алис, с надигащ се гняв. — Ще ѝ го предам, заедно с вашите поздрави.
Тя протегна ръка към жената и стопанката Нортън трепна и се дръпна назад, като от опасно животно.
Откъм чакащите мъже и жени навсякъде из полето се разнесе съскане, както съска котка, когато долови опасност.
— Не и в твоите ръце! — Жената внезапно събра сили да проговори, остро и пискливо. — Бих го дала на всеки друг, но не и на теб! Това е свята реликва, спасена от абатството. Святите жени са я пазили, за да помагат на съпругите, на омъжените жени! За жени, които носят деца от своите съпрузи, деца, заченати в брак. За раждане в брачното ложе. Не е за такива като теб!
— Как смеете да се държите така с мен! — възкликна Алис задъхано. Посегна отново към торбичката в ръката на стопанката Нортън.
Сега успя да я види по-ясно. Беше малка кадифена кесия, протрита и изгладена в средата от целувките на жени, молещи се за леко раждане. Помнеше я от манастира. Държаха я в златно ковчеже близо до олтара и когато някоя бременна жена влезеше в параклиса, можеше да прошепне на някоя от монахините, че иска да целуне реликвата. Не отказваха на никоя жена, колкото и бедна, колкото и изпаднала да беше тя. Алис откри, че се бе втренчила в златистите бодове на кесията. Помнеше, че я бе ушила самата майка игуменка. Моята майка, помисли си Алис. Внезапната остра болка я разгневи.
— Самата вие не се различавате по нищо от крадец! — каза Алис. — Това нещо принадлежи на манастира, мястото му не е из ливадите. Дайте ми го!
— Вещица! — изсъска стопанката Нортън. Тя отскочи назад, за да не може Алис да я достигне, а после повтори думата: — Вещица!
Каза го тихо, но изреченото отекна така ясно, сякаш го бе изкрещяла. Всички косачи застинаха на място и притихнаха.
Алис почувства как светът около нея застива, сякаш тя бе изрисувано парче стъкло върху крехък прозорец с оловна рамка. Нищо не помръдваше, нищо не издаваше звук. Стопанката Нортън не биваше да изрича онази дума, а тя не биваше да я чува. Косачите, хората от селото, хората от града, и хората от замъка не биваше дори да се сещат за тази дума. Тя не биваше да бъде изричана. Алис не знаеше какво да каже или направи, за да пропъди внезапната опасност от така невинно започналата сутрин.
Хюго пристъпи напред.
— Нортън? — изрече той меко.
Фермерът каза отривисто: „Моля за извинение, милорд“, сграбчи жена си за лакътя и я поведе бързо през ливадата. При първата жена, която видя, той спря и бутна жена си към нея, като изрече с бърз и нисък глас някакви заповеди. Двете наведоха глави и побягнаха от полето като плъхове, изплатени от сърпа. Фермерът Нортън закрачи обратно, с гневно зачервено лице.
— Проклети кавгаджийки — каза той, като мъж на мъж.
Хюго не се усмихваше.
— Трябва да внимаваш, стопанино Нортън — каза той. — Съпруга с такъв разпуснат език ще си навлече обвинение в клевета. Сериозна работа е да се подмятат такива обвинения. Една благородна дама не би трябвало да бъде принудена да слуша такива неща.
Мъжът не каза нищо. Изражението му беше упорито.
— Не мисля, че познавате мистрес Алис — каза Хюго спокойно. — Тя е скъпа приятелка на съпругата ми, работи като писар за баща ми. Тя е спътницата, която избрах днес. Ще водя танците заедно с нея.
От смущение лицето на Нортън доби наситено червения цвят на тухла. Алис го гледаше гневно, сините ѝ очи пламтяха предизвикателно. Той сведе глава в дълбок поклон.
Алис чакаше. После протегна ръка.
Той я пое неохотно и целуна въздуха точно над кожата ѝ. Тя почувства как грубата му, мазолеста ръка потрепери под докосването ѝ.
После Нортън се изправи.
— Срещали сме се преди — каза той дръзко. — Познавах майка ти, вдовицата Морах. Познавах те, когато беше дете и си играеше в прахта на улицата.
Алис му отправи студен, спокоен поглед.
— Тогава би трябвало да знаете, че тя не ми беше майка — каза тя. — Истинската ми майка беше благородна дама. Загина в пожар. Морах ми беше дойка, мащеха. Сега тя е мъртва, а аз съм отново там, където ми е мястото. В замъка.
Тя се обърна към Хюго.
— Ще седна при лорд Хю — каза тя мило, — на сянка, докато вие направите своя откос. Донесете ми шепа сено и цветя!
Говореше достатъчно ясно, та всички да я чуят как нарежда на младия лорд, както любовница нарежда на любовника си; а после се обърна рязко и тръгна през стърнището към сенчестата беседка, където седеше старият лорд. Разстоянието до там ѝ се стори много дълго — чувстваше погледите на косачите и на хората от замъка, следящи всяка нейна стъпка. Новата рокля метеше сеното около нея. Зелена — цветът на пролетта, на растежа… и на магията. Алис, обзета от желание да беше облякла рокля с друг цвят, държеше главата си изправена и раздаваше усмивки на всички страни. Но където и да паднеше погледът ѝ, хората извръщаха глави и смутено пристъпваха от крак на крак. Тя вървеше през полето, както новопоявило се, опасно куче преминава през стадо овце. Хората отстъпваха като подплашени стари крави, внимаваха да са по-надалеч от нея.