Алис помнеше вкуса на задушения шаран от рибарниците на абатството. През постните дни ядяха сьомга или пъстърва, или морска риба, донесена специално за тях от крайбрежието. Мирисът на печено телешко в плътни пухкави пудинги, топлата, питателна овесена каша рано сутрин след молитвите, с малко добиван в абатството мед в средата, и с жълта като масло сметана за заливане, топъл ейл преди лягане, лакомствата в празничните дни — марципан, печени бадеми, захаросани плодове. Копнееше за тежката, топла сладост на греяното вино с подправки след празнична гощавка, еленовото месо в сос от портвайн, задушеното заешко, зеленчуците, изпечени в масло, за острия вкус на пресни череши. Понякога Морах я сритваше, за да я събуди през нощта, и подмяташе със сънено кискане: „Стенеш насън, Алис, пак сънуваш храна. Упражнявай се в умъртвяване на плътта, мое малко ангелче!“ Алис откриваше, че устата ѝ се налива със слюнка в сънищата ѝ за обедите в тихата трапезария, докато някоя монахиня им четеше на глас, а начело на масата винаги седеше майка Хилдебранд, с протегнати ръце, благославяше храната и въздаваше благодарност за спокойното изобилие на живота им, и понякога хвърляше поглед надолу по масата към Алис, за да се увери, че малкото момиче има храна в изобилие. „Изобилие“, изричаше Алис с копнеж.
В края на октомври в Боус избухна епидемия от някаква болест, от която половин дузина деца и някои възрастни започнаха да повръщат и да се задушават с повърнатото. Всеки ден майки изминаваха пеша няколкото мили до колибата на Морах с някакъв подарък — кръгла, жълта пита сирене или дори по някое пени. Морах препече корени от копър на малкия огън, остави ги да се изсушат, а после ги счука на прах и даде на Алис лист хубава хартия, перо и мастило.
— Напиши молитва — каза тя. — Някоя хубава молитва на латински.
Пръстите на Алис приеха с радост допира на перото. Тя го хвана неумело в подутите си, мазолести ръце, сякаш беше ключът към кралство, което беше изгубила.
— Напиши я! Напиши я! — възкликна Морах нетърпеливо. — Една хубава молитва срещу болести.
Много внимателно, Алис натопи перото и започна да пише простичките думи на Господнята молитва: устните ѝ се движеха в такт с ритъма на латинския. Това беше първата молитва, на която майка Хилдебранд я беше научила.
Морах наблюдаваше любопитно.
— Готово ли е? — попита тя, и когато Алис кимна, безмълвно, защото гърлото ѝ се беше стегнало, Морах взе листа и го накъса на половин дузина квадратчета, изсипа ситния прах в тях, и подгъна краищата на хартията, за да запази праха.
— Какво правиш? — запита настойчиво Алис.
— Магия — отвърна Морах иронично. — Това ще ни поддържа сити през зимата.
Оказа се права. Хората в Боус и фермерите в цялата околност купуваха черния прах, загънат в специалната хартия, по едно пени фунийката. Морах купи още хартия и накара Алис отново да се залови с писане. Алис знаеше, че не може да има нищо грешно в изписваното на Господнята молитва, но се смущаваше, когато Морах късаше хартията на парчета.
— Защо го правиш? — попита любопитно Алис един ден, докато гледаше как Морах стрива корена в хаван в скута си, докато седеше на столчето си край огъня.
Морах ѝ се усмихна:
— Прахът помага срещу болен стомах — каза тя. — Но онова, което му придава сила, е заклинанието, което пишеш.
— Това е молитва — каза Алис презрително. — Не правя заклинания и не бих продавала изгорен копър и част от молитва срещу едно пени за фунийка.
— От него на хората им става добре — каза Морах. — Вземат го и казват заклинанието, когато ги връхлети пристъпът за повръщане. Тогава пристъпът отминава.
— Как е възможно? — попита Алис нетърпеливо. — Защо един ред от молитва да ги изцелява?
Морах се засмя: