— Кой казва това? — запита Алис храбро, макар че гласът ѝ потрепери леко. — Не вярвам, че някой говори такива неща.
— Лиза — жената на Том — заяви тържествуващо Морах. — Тя казва, че си объркала съня на Том. Той изричал твоето име насън — сигурен признак за урочасване.
Алис се засмя горчиво.
— О, да — каза тя хапливо. — Вика ме да го избавя от острия ѝ език.
— Прокълни я тогава! — Лицето на Морах светлееше в сенчестата колиба. — Опитай! Прокълни я да умре и направи Том вдовец, богат със зестрата ѝ, за да може да се върне при теб и да можеш да работиш със загрубелите си ръце на неговата земя, където ще се възползваш от печалбата. Тя е безполезна, злобна жена, не е ничия приятелка. Няма да липсва на никого.
— Недей — каза Алис бързо. — Не говори такива неща. Знаеш, че не бих го направила, и че нямам нужната сила.
— Имаш силата — настоя Морах. — Знаеш това и аз също го знам! Ти избяга от силата си и се надяваше, че твоят Бог ще те опази, ако забравиш уменията си. Но ето те тук, обратно при мен, и сякаш никога не си отсъствала. Не останаха безопасни манастири, Алис! Нямаш къде да отидеш! Ще останеш с мен завинаги, освен ако не отидеш при някой мъж. Защо да не е Том? Харесваше го доста, когато беше малка, а той никога не е обичал друга жена. Би могла да убиеш Лиза. Би трябвало да убиеш Лиза. Мога да ти покажа начини да го направиш. Стотици начини. А после можеш да си живееш спокойно във фермата на Том, и да се миеш всеки ден, както копнееш да правиш, и дори да си казваш молитвите, а помисли си как ще се храним! Едно малко заклинание, а ще се променят много неща. Направи го, Алис!
— Не мога! — възкликна Алис отчаяно. — Не мога. А дори и да можех, не бих го направила. Нямам други сили, освен познанията, получени в абатството. Няма да прибягвам до твоите заклинания. Те не означават нищо, ти не знаеш нищо. Никога няма да използвам твоите умения.
Морах сви рамене и върза фунийките прах с конец.
— Мисля, че ще го сториш — каза тя полугласно. — И мисля, че чувстваш силата си във върховете на пръстите, и усещаш вкуса ѝ върху езика си. Не е ли така, моя Алис? Нима, когато си сама в пустошта и вятърът повява тихо, не знаеш, че можеш да го призовеш? Да му повеляваш да вее натам, накъдето искаш ти? Да довее здраве или болест? Богатство или нищета? Нима, когато стоеше на колене в абатството, не можеше да почувстваш силата около теб и вътре в теб? Аз мога да почувствам силата в себе си — о, да, и мога да я почувствам и в теб. Старата игуменка я е виждала съвсем ясно. Искала я е за своя Бог! Е, сега твоята сила отново е свободна и можеш да я използваш както пожелаеш.
Алис поклати глава.
— Не — заяви тя решително. — Не чувствам нищо. Не зная нищо. Не притежавам сили.
— Погледни огъня — каза Морах изведнъж. — Погледни огъня.
Алис погледна към него — купчината зле нарязан торф, който сияеше в оранжево, и горящия пън, който лежеше върху жаравата.
— Накарай го да запламти в синьо — прошепна Морах.
Алис долови в ума си мисълта за сините пламъци, задържа за миг образа на сини пламъци пред вътрешния си взор. Пламъците се олюляха, потрепнаха, а после се разгоряха в равномерен синьо-лилав цвят. Жаравата сияеше като лятно небе, пепелта имаше наситен тъмно виолетов цвят.
Морах се разсмя възхитено. Алис рязко откъсна поглед от огъня, пламъкът лумна и отново грейна в оранжево.
Алис се прекръсти припряно.
— Стига, Морах — каза раздразнено. — Глупави номера за плашене на деца. Сякаш бих се заблудила от тях след детство с теб и твоите измамнически трикове.
Морах поклати глава.
— Нищо не съм докосвала — каза тя спокойно. — Това беше дело на твоя поглед, на твоя ум и на твоята сила. Можеш да побегнеш и да избягаш от това така бързо, както побягна от благочестивия си живот. Но и двете вечно ще те настигат, Алис. Накрая ще трябва да избереш.
— Аз съм монахиня — процеди Алис през зъби. — За мен няма да има магии и нечестиви умения. Не ги искам. Не искам теб. И не искам Том. Чуй ме сега, Морах: в мига, щом мога да си тръгна оттук, ще си отида. Кълна ти се, че ако можех да си тръгна още тази нощ, щях да си отида. Не искам нищо от това. Нищо от това. Кълна се, че ако можех, щях да си тръгна от това място сега и да не се върна никога.
— Тихо! — нареди внезапно Морах. Алис застина в мълчание и двете жени напрегнаха слух да чуят.
— Има някой отвън, пред вратата — изсъска Морах. — Какво чуваш?
— Кон — прошепна Алис. — Не, два коня.
В бърз жест Морах събори гърнето с вода върху жаравата на торфения огън. Пламъкът угасна веднага, стаята се изпълни с гъст дим. Алис затули устата си с длан, за да не се задуши.