— Поръчаха ми да ви кажа, че лейди Катрин иска да ви види — каза внезапно момичето. — Забравих да ви съобщя веднага.
— Кажи ѝ, че имам главоболие и си почивам — каза Алис, без да отваря очи. — Ще дойда при нея, когато стане време за вечеря.
Мери направи нов реверанс и излезе. Течението от отворените прозорци на галерията подхвана вратата и я затръшна. Алис трепна. През вратата дочу как Марджъри говори с Илайза.
— Милейди Алис си почива — каза Мери. — Ще се види с лейди Катрин на вечеря.
Въпреки болката, Алис се усмихна. „Милейди Алис“ — каза си тя. „Милейди Алис.“ Алис знаеше, че трябва да се види с Хилдебранд. Не можеше да поверява съобщения на никого в замъка — сведенията, получени от Дейвид, бяха твърде точни. Той знаеше всичко, което ставаше в замъка и в околностите. Тя не смееше да изпрати друго съобщение, не смееше да се довери на никого. А Хилдебранд, глупачката, беше еднакво способна да изпрати незапечатано писмо и устно нареждане. По време на вечерята Алис седеше до стария лорд и ровеше из храната в чинията си.
— Не се храниш, Алис — каза той веднага. — Неразположена ли си?
Алис успя да се усмихне.
— Малко ми е лошо, милорд — каза тя. — Освен това ми свършиха праховете, от които имам нужда.
— Някой ще ти донесе каквото ти трябва — каза той. — Могат да ги донесат веднага. За бебето е лошо, ако майката не се храни. Ще имаш, каквото поискаш.
Алис поклати глава.
— Трябва ми стрита на прах кора от бряст — каза тя. — И то от едно определено дърво, което знам. Не мога да упътя никого до него; то расте в една горичка край реката в началото на пустошта. Там има сигурно дузина брястове. Само аз знам кой е този, който използвам.
— Искаш ли да отидеш там? — попита старият лорд. — Ще те изпратя с носилка. За теб не е безопасно да яздиш.
— Бих се справила добре, ако яздя муле — каза Алис. — Няма да падна, а и ще се движа бавно. Нищо лошо не може да се случи на мен или на детето. Наистина имам нужда от праховете.
— Ще те придружат двама войници — реши лорд Хю. — И новата ти прислужница. Дейвид каза, че ти е довел хубаво, здраво момиче, което ще ти служи с готовност. Можеш да отидеш утре сутринта и да се върнеш до обяд.
— Да — каза Алис. — А можем и да си вземем обяда с нас. Времето утре пак ще е чудесно, и тогава няма да ми се налага да бързам. Не искам да яздя в тръс или в галоп.
— Не, не — каза припряно старият лорд. — Излез за цял ден, Алис, ако искаш, стига да си в безопасност. Не стой на силна слънчева светлина и внимавай да не се преумориш.
— Много добре — каза любезно Алис. — Както желаете, милорд.
Тази вечер Хюго не дойде в галерията за жените, нито пък в стаята на Алис. Мери, новата прислужница, спа в стаята на Алис върху малко легло на колелца, което се изваждаше, изтърколявайки се на дървените си колела изпод голямото легло. Алис лежеше в тъмнината, слушайки равномерното дишане на Мери с нарастващо раздразнение. В полунощ я разтърси, за да я събуди и ѝ нареди да отиде да легне в галерията.
— Не мога да спя, когато си в стаята.
— Много добре, милейди — каза девойката. Светлата ѝ коса беше разрошена, на разпилени къдрици, бузите ѝ — порозовели. Тя примигна сънливо към Алис, все още полузаспала. Долната ѝ дреха, разтворена на врата, разкриваше примамливите извивки на гърдите ѝ.
— Върви — каза Алис раздразнено. — Няма да заспя, докато не остана сама.
— Много съжалявам, милейди — каза Мери. Излезе възможно най-тихо от стаята, поправяйки си опипом път в тъмнината. Затвори вратата на Алис тихо и внимателно, но после се блъсна в едно столче в галерията и то изтрака. После настъпи тишина. Алис се претърколи на другата страна и спа до сутринта.
На сутринта нареди на Мери да ѝ донесе ейл, хляб и сирене, и изяде закуската си, седнала сама в голямото легло. Поръча на Мери да налее гореща вода в едно ведро и да ѝ го донесе, и да ѝ стопли пред огъня кърпа, с която да се подсуши. Мери отиде до сандъка с роклите.
— Кафявата рокля — каза Алис. — Черният корсаж, и черната триъгълна шапчица.
Когато се облече, тя се погледна в ръчното огледало. Корсажът сплескваше корема и гърдите ѝ, така че приличаха на дъска. Хилдебранд нямаше да види заоблеността на бременността. Старомодната триъгълна шапчица падаше ниско на челото ѝ отпред и покриваше напълно косата ѝ отзад. Роклята беше в наситен, топъл ръждивокафяв цвят, с елегантна кройка — но по-различна от вишневочервената рокля на блудницата Мег, от всяка друга рокля, която Алис притежаваше.
— Можеш ли да яздиш? — попита тя Мери, докато слизаха по стълбите.