Морах почака малко пред вратата на колибата, без да обръща внимание на студа и на дима от загасения огън, който се виеше на гъсти спирали зад нея, заслушана в тишината, която се бе възцарила сега, след като Алис замина.
— Тя има сила — изрече Морах към нощното небе, като гледаше как накъсаните облаци преминават покрай полумесеца. — Зарече се, че ще замине, и в този миг конете дойдоха за нея и тя замина. Какво ли ще е следващото ѝ желание? Какво ще е следващото, което ще пожелае?
Глава 3
Алис никога не беше яздила галопиращ кон. Беше се вкопчила в лъка на седлото пред себе си, подмятана и тръскана при всяка едра крачка, която правеше препускащото животно. Вятърът брулеше лицето ѝ, а здравата хватка на мъжа зад нея беше като на тъмничар. Когато погледнеше надолу, тя виждаше надигащите се плещи на едрия кон; погледнеше ли напред, виждаше мятащата се грива. Минаха по малкия каменен мост, който водеше от пътя, прекосяващ пустошта, към Касълтън. Изпод копитата на конете хвърчаха искри. Те затрополиха по калдъръмената улица между дузината каменни къщи със същата главоломна бързина. В прозорците със затворени капаци не се виждаше нито една светлинка; по-малките къщи, разположени назад от главната улица по черните пътища, както и хижите зад тях, из пустошта, бяха тъмни и смълчани.
Алис беше толкова уплашена, че не ѝ стигна дъх да извика, дори когато конят зави рязко наляво, премина с гръмотевичен тропот по подвижния мост и през зиналата като черна паст голяма порта на замъка. Двама войници, невидими в тъмнината на входа, подвикнаха рязко, искайки парола, последва дрезгавият отговор от ездача, после навлязоха в осветеното от луната землище на замъка. В ума на Алис се запечатаха объркани впечатления от същински лабиринт — конюшни и стопански сгради от дясната ѝ страна, кръглата стражева кула отляво, носеше се воня на прасета; после прекосиха втори подвижен мост над дълбок ров със застояла вода, съпровождани от гръмотевичния тътен на конските копита по дъските на моста, и се гмурнаха в тъмнината на друг вход.
Конете спряха, когато още двама войници пристъпиха напред с въпроса кой идва и се вгледаха в ездачите и Алис, преди да ги пропуснат с махване на ръка да влязат в една градина. Алис видя зеленчукови и билкови лехи, и силуетите на ябълкови дървета с голи клони; а точно пред тях имаше продълговата двуетажна постройка с големи двойни врати точно в центъра. Тя се очертаваше, масивна и солидна, на фона на нощното небе. Алис дочу отвътре виковете и смеха на много хора. Вратата се отвори, един мъж излезе и се изпика безцеремонно срещу стената; ярка светлина на факли се разля в двора и до Алис долетя мирис на горещо печено месо. Поеха по дължината на сградата. Алис видя сиянието на огън от пекарница в малка, кръгла, подобна на кошер сграда, отделена от останалите вдясно от тях, а после пред тях се извисиха две зловещи кули, построени от сиви камъни, едри като скални блокове — тук не се виждаха светлини.
— Къде сме? — попита сподавено Алис, вкопчена в ръцете на мъжа, който я избута да слезе от седлото.
Той кимна към кулата, която се намираше в съседство с дългата сграда и каза кратко:
— Кулата на лорд Хю.
Вдигна поглед над главата ѝ и извика. От вътрешността на кулата отговори друг вик и Алис чу как някакво резе се плъзва леко назад.
— А онази кула каква е? — попита тя настойчиво и посочи зад тях, към отсрещната кула, по-малка и по-тумбеста, разположена във високата външна стена на замъка, без никакви прозорци в подножието и с каменно стълбище, издигащо се от външната страна до първия етаж.
— Моли се да не узнаеш никога! — каза мрачно мъжът. — Това е тъмничната кула. На първия етаж е помещението за стражата, а отдолу са килиите. Там е дибата, има менгемета за стискане на палци, преса и оглавник. Моли се никога да не ги видиш, момиче! Човек излиза оттам по-приказлив — но и по-висок! Много по-висок! По-слаб! А понякога и беззъб! По-евтино е, отколкото да платиш на зъбаря! — Той се разсмя грубо. — Насам! — Повика един войник, който излезе от сенките. — Ето я знахарката от Боус. Веднага я отведи с вързопа ѝ при лорд Хю. Никой да не я закача. Заповед на негова светлост!
Той бутна Алис към войника, а войникът я поведе нагоре по каменното стълбище към сводестия вход. Дебелата, масивна врата стоеше отворена. Вътре припламваше факла и оставяше по стената отзад ивица черни сажди. От замъка лъхаше мраз, по стените избиваше влага. Алис потръпна и придърпа шала върху неравно остриганата си глава. Беше дори по-студено, отколкото във ветровитата хижа на Морах. Тук стените на замъка не позволяваха на вятъра да нахлува вътре, но никога не грееше слънце. Алис се прекръсти под шала. Имаше предчувствието, че върви към смъртна опасност. Тъмният коридор пред нея — осветен по ъглите с димящи факли — напомняше на най-ужасните ѝ кошмари за манастира: мирис на пушек, пукот на пламъци, и безкрайно дълъг коридор без изход.