— Ела — каза мрачно мъжът и хвана Алис здраво под ръка. Тя се повлече зад него, нагоре по стълбище, което се извиваше и лъкатушеше във вътрешността на кулата, докато най-сетне той каза: „Ето тук“, и почука — три къси почуквания и две дълги — по масивна дървена врата. Тя се отвори със замах. Алис примигна. Вътре беше светло, половин дузина мъже се изтягаха по пейки до дълга маса: пред тях бяха разпръснати останките от вечерята им, две едри ловни кучета се бореха с ръмжене за няколко кокала в ъгъла. Във въздуха витаеше горещ, зловонен дим и миризма на пот.
— Девойче! — възкликна един. — Много любезно от ваша страна!
Алис се сви и се отдръпна зад войника, който още я държеше. Той поклати глава.
— Не — каза. — Това е знахарката от Боус, идва да види негова светлост. Той добре ли е?
Млад мъж в далечния край на помещението ги повика с жест да се приближат.
— Не е по-добре — каза той полугласно. — Иска да я види веднага.
Мъжът отметна назад един гоблен на стената зад гърба си и отвори тясна, сводеста врата. Войникът пусна Алис и тикна вързопа в ръцете ѝ. Тя се поколеба.
— Върви — каза младият човек.
Тя отново спря. Войникът зад нея постави ръка върху долната част на гърба ѝ и я побутна напред. Алис, изгубила равновесие, влезе с препъване в стаята и мина покрай мъжете, които я гледаха. Пред нея, през отворената врата, се виждаше каменно стълбище с плитки стъпала, осветено от самотна мъждива факла. В горния край на стълбите имаше малка дървена врата. Докато Алис се качваше, вратата бавно се отвори.
Стаята беше тъмна, осветена само от светлината на огъня и от бледия пламък на восъчна свещ, сложена върху една ракла до малко, високо легло. До горния край на леглото стоеше дребен мъж, не по-висок от дете. Тъмните му очи бяха приковани в Алис, а ръката му приглаждаше възглавницата.
Върху възглавницата почиваше главата на стар човек с измършавяло лице, белязано от болестта и страданието, с кожа, жълта като листата на бреза през есента. Но когато натежалите клепачи се отвориха рязко и очите се взряха в Алис, те бяха ясни и черни като на стар сокол скитник.
— Ти знахарката ли си? — попита той.
— Притежавам много малко умения — каза Алис. — И съвсем малко знания. Добре е да повикате някой начетен човек, аптекар или дори бръснар. По-добре е да повикате лекар.
— Те ще ме тормозят с поставяне на вендузи, докато умра — каза бавно болният. — Вече ми поставяха вендузи, и ме оставиха полумъртъв. Преди да ги изхвърля, казаха, че не могат да направят нищо повече. Оставиха ме да умра, момиче! Но аз няма да умра. Още не мога да умра. Още не съм осъществил плановете си. Можеш да ме спасиш, нали?
— Ще опитам — каза Алис, като стисна устни, за да не отрече уменията си. Обърна се към огнището и сложи върху плочата шала на Морах. На светлината от огъня развърза възела, разстла плата и подреди вещите. Дребният мъж се приближи и приклекна до нея. Главата му стигаше едва до рамото ѝ.
— Служите ли си с черни изкуства, мистрес? — попита той тихо.
— Не! — възкликна Алис на мига. — Нямам големи умения в билкарството — само каквото ме научи господарката ми. Трябваше да повикате нея.
Джуджето поклати глава.
— В цял Боус говорят за новата млада знахарка, която се появила незнайно откъде и живее със старата вдовица Морах край реката. Той не иска да си има вземане-даване с черните изкуства — каза, като кимна към неподвижната фигура в леглото.
Алис кимна. Оправи подвързания в черно молитвеник, и сложи билките, чукалото и хаванчето от дясната си страна.
— Какво е това? — попита джуджето, като посочи камъка и панделката.
— Кристал — каза Алис.
Дребосъкът моментално се прекръсти и захапа връхчето на палеца си.
— За гадаене на бъдещето? — запита той. — Това са черни изкуства!
— Не — каза Алис. — За откриване на огнището на болестта. Като търсенето на вода с върбова клонка. Търсенето на вода не е черно изкуство, всяко дете може да го направи.
— Да. — Мъжът кимна, приемайки довода. — Да, вярно е.
— Стига бъбрене! — разнесе се внезапната заповед от леглото. — Ела и ме излекувай, знахарке.
Алис се изправи, като държеше разнищената панделка на кристала между показалеца и палеца си, така че той висеше като махало. Докато вървеше, шалът, покриващ главата ѝ, се плъзна назад. Джуджето възкликна, когато видя покаралата нова коса.