— Ето — каза, като взе щипка прах. — Изпийте това сега. По-късно ще ви трябва още. Ще ви оставя малко за тази нощ, а на сутринта ще дойда пак.
— Оставаш — каза тихо старецът.
Алис се поколеба.
— Оставаш. Дейвид, намери ѝ сламеник. Тя ще спи тук, ще се храни тук. Не трябва да се вижда с никого. Не искам клюки.
Джуджето кимна и се измъкна безшумно от стаята; завесата над вратата се люшна едва доловимо, когато мина през нея.
— Трябва да се прибера вкъщи, милорд — каза Алис задъхано. — Моята сродница ще ме търси. Мога да се върна отново, толкова рано, колкото поискате, утре.
— Оставаш — повтори той. Черните му очи я огледаха от глава до пети. — Ето какво ще ти кажа, девойче: има хора, които се готови да ти платят, за да ме отровиш зад тези стени още тази нощ. Има такива, които ще те заловят като измамница, ако не успееш да ме излекуваш. Навън има хора, които са готови да се възползват от теб и да те хвърлят в крепостния ров, след като ти се наситят заради младото ти тяло. Ако оживея, ще бъдеш в най-голяма безопасност при мен. Оставаш.
Алис сведе глава и отново завърза вещите в шала на Морах.
През следващите пет дни Алис живя в малка стаичка близо до стаята на стария лорд. Не виждаше никого освен лорд Хю и джуджето. Храна ѝ носеше джуджето; един ден тя го хвана да я опитва, а после опита и храната за лорд Хю. Тя го погледна въпросително, а той се ухили подигравателно и каза:
— Да не мислиш, че си единствената билкарка в областта, момиче? Могат да се намерят много отрови. А не са малко онези, които биха спечелили от смъртта на негова светлост.
— Той няма да умре този път — каза Алис. Говореше с истинска увереност. — Вече оздравява.
Всеки ден лордът ядеше все повече, сядаше в леглото, говореше с джуджето и с Алис с глас, силен и ясен като звън на камбана. На шестия ден каза, че иска да обядва в залата с хората си.
— Тогава ще се сбогувам с вас — каза Алис, след като го бяха издокарали с черна шапка върху дългата бяла коса, с обточена с кожа мантия върху дебелия подплатен жакет, и с бродирани пантофи на краката. — Сбогом, милорд. Радвам се, че можах да ви услужа.
Той я погледна с блеснал поглед:
— Още не си приключила със службата си — каза. — Още не съм свършил с теб, момиче. Ще се върнеш в дома си, когато аз кажа, не по-рано.
Алис наведе глава и не каза нищо. Когато вдигна поглед, очите ѝ бяха мокри.
— Какво има? — запита той. — Какво ти става?
— Заради моята сродница — каза Алис тихо. — Морах, която живее в пустошта край Боус. Получих вест, че е болна. Тя е единствената ми близка на този свят…
Тя хвърли крадешком поглед към него и видя, че той кима съчувствено.
— Ако бих могла да се прибера у дома… — почти прошепна тя.
Лорд Хю щракна с тънките си бели пръсти. Джуджето дойде при него и се поклони ниско. Последва приглушена, бърза размяна на реплики на език, който Алис не разбираше. После лорд Хю я погледна с широка усмивка.
— Кога се е разболяла твоята сродница? — попита той.
— Вчера… — каза Алис.
— Лъжеш — каза лорд Хю с благ тон. — Дошла е тук тази сутрин, питала за теб на портата, и заръчала на Дейвид да ти съобщи, че е добре и че ще дойде другата седмица да ти донесе още билки.
Алис стана аленочервена и не каза нищо.
— Хайде — каза лорд Хю. — Отиваме на обяд.
На половин път до вратата той спря отново и възкликна:
— Тя изглежда ужасно раздърпана! — обръщайки се към Дейвид. Старото расо на Алис, опърлено от огъня и оваляно в калта, беше вързано на кръста ѝ с шал. На главата ѝ беше наметнат друг сив шал, завързан под брадичката.
— Намери ѝ рокля, някоя от старите рокли на Мег — подхвърли лорд Хю през рамо. — Можеш да ѝ я подариш. И свали оня проклет шал от главата ѝ!
Джуджето махна на Алис да почака и разтвори една ракла в ъгъла на стаята.
— Мег беше последната му блудница — каза той. — Имаше една красива червена рокля. Умря от шарка преди две години. Прибрахме дрехите ѝ тук.
— Не мога да нося нейните дрехи! — възкликна Алис отвратено. — Не мога да нося червена рокля!
Джуджето измъкна една вишнева рокля от раклата, намери раменете, тръсна я и я разгъна пред Алис.
Алис се взря в цвета, сякаш го изпиваше с очи.
— О! — възкликна тя с копнеж и пристъпи напред. Платът беше изтъкан от мека фина вълна, топла, почти копринена на допир. Деколтето, бухналите ръкави и подгъвът бяха обточени с тъмночервена копринена панделка. Мег беше горда жена, готова да се опълчи срещу законите, които забраняваха на хората с неблагороден произход да носят цветни дрехи. Имаше дори сребърен шнур, който се връзваше около талията.