Стаята беше изпълнена с глъчка: три-четири кучета се боричкаха до източната стена, войниците удряха по масите и крещяха за хляб и ейл, прислужниците викаха, за да бъдат чути над шума. В скобите на стените имаше горящи факли, и докато Алис гледаше, един добре облечен млад мъж се приближи до масата на лорда, свали изящен свещник от една поставка и запали бледозлатистите восъчни свещи в скосени поставки.
Джуджето Дейвид смушка Алис.
— Ще седнеш в централната част на залата — каза той. — Хайде, ще ти намеря място. — Той тръгна начело, със своята олюляваща се, почти накуцваща походка, между масите. Но преди да успее да настани Алис на едно празно място, в залата настъпи вълнение. Дейвид се обърна и потупа Алис по ръката, насочвайки вниманието ѝ към високата маса.
— Гледай сега! — възкликна той тържествуващо. — Ще видиш как посрещат негова светлост лорд Хю! Гледай!
Гобленът зад масата на подиума беше дръпнат назад, малката сводеста врата — отворена, лорд Хю пристъпи през нея и зае мястото си на големия украсен с резба стол в средата на масата. За миг се възцари изненадано мълчание, а после изведнъж се разнесе мощен, възторжен рев, войниците и слугите нададоха приветствени възгласи, заудряха по масата с ножовете си и забарабаниха с обувките си по пейките.
Алис се усмихна на посрещането и видя как старият лорд кима, извръщайки изпитото си лице в една посока, а после — в друга. „Изглежда добре!“, помисли си тя. След като в продължение на близо седмица го беше виждала като болник, в тясното пространство на кулата, беше изненадана да го види сега като господар на собствената му трапеза. Беше леко поруменял, от топлината и от задоволство при това посрещане с одобрителен рев и възгласи. „Аз го излекувах“, помисли си Алис с внезапен прилив на примесено с изненада удоволствие. „Аз го излекувах! Чакаха го да умре, но аз го излекувах.“ Тя протегна ръце, скрити в широките ръкави, чувствайки как силата тече през нея, надолу към върховете на пръстите ѝ.
Алис беше лекувала хора и преди — скитници и болни просяци в лечебницата на абатството, фермери в тежките им легла, селяни върху сламеници. Но старият лорд беше първият човек, когото беше излекувала и бе видяла как се вдига от леглото и поема властта си, своята голяма власт. „И това е мое дело!“, каза си Алис. „Аз имах необходимите умения, за да го излекувам. Аз му върнах здравето.“
Тя го погледна, усмихвайки се при тази мисъл, и тогава завесата зад гърба му помръдна отново и в залата влезе младият лорд Хюго.
Беше висок като баща си, със същото слабо, кокалесто лице като неговото. Имаше също и черните пронизващи очи на баща си, и клонестия му нос. От двете страни на устата му имаше дълбоки гънки, и още две — в основата на веждите му, като постоянна намръщена гримаса. Но после някой извика: „Ей, Хюго!“ от пейките, и лицето му внезапно светна, сякаш някой беше доближил запалена главня до купа сено, във възможно най-веселата, най-радостна усмивка. Алис възкликна: „Майко Божия!“
— Какво има? — попита Дейвид, стрелвайки я с поглед. — Да не притежаваш Зрението? Видя ли нещо?
— Не — каза Алис, отричайки мигновено. — Не виждам нищо. Не виждам нищо. Просто видях… — тя млъкна насред изречението. — Просто го видях да се усмихва — каза тя безпомощно. Опита се да погледне към Дейвид, но не можеше да откъсне очи от младия лорд. Той стоеше с ръка, небрежно отпусната върху облегалката на стола, обърнал лице към баща си. На светлината на факлите върху дългите му пръсти проблясваше скъпоценен камък — смарагд, зелен като подплатения му жакет, а кадифената шапка бе сложена накриво върху черната му къдрава коса.
— Ето я проклетницата — каза Дейвид. — Идва да седне от лявата страна на негова светлост.
Алис едва го чу. Тя все още се взираше в младия лорд. Той бе присъстват на опожаряването на абатството. Той бе онзи, който се беше смял, докато керемидите на покрива се пръскаха като фойерверки в горещината, а оловото се лееше като пламтящ водопад. Той беше виновен, че абатството бе изгоряло, че майка Хилдебранд беше мъртва, а Алис — отново изхвърлена, сама и уязвима, във външния свят. Той беше престъпник, затънал в грехове и безчестие. Беше подпалвач — извършил бе омразно престъпление. Беше убиец. Алис гледаше суровото му лице и знаеше, че би трябвало да го мрази като свой враг. Но Хюго притежаваше обаяние, по-силно от всякаква магия. Баща му каза нещо, което го развесели, той отметна глава назад, за да се разсмее, и Алис почувства как също се усмихва — както хората са готови да се засмеят заедно с едно дете или да се усмихнат на нечия буйна радост. Алис погледна към Хюго в другия край на залата и разбра, че, невидимо и незабелязано, собственото ѝ лице бе светнало от удоволствие, че го вижда.