— Виждаш ли каква гордост излъчва тази жена? — попита джуджето с ненавист.
Съпругата на младия лорд беше висока и изглеждаше по-възрастна от него. Тя се бе обгърнала с властта си като с наметка. Докато оглеждаше залата, лицето ѝ беше непроницаемо, поздравът ѝ към нейния свекър бе хладен, но безукорен. Забави се за секунда, просто от вежливост, преди да седне, така че лордовете се настаниха първи. После погледна право към долната част на залата и видя Алис.
— Поклони се — каза джуджето. — Поклони се! Наведи глава, за Бога! Тя те гледа.
Алис издържа погледа на студените сиви очи.
— Няма — каза тя.
Лейди Катрин се обърна към една от жените, които седяха зад нея, и зададе някакъв въпрос. Жената се втренчи в Алис, а после повика с пръст един слуга. Алис беше наясно с йерархията, и с това, че към нея идваше най-незначителният прислужник, но не откъсваше очи от лицето на лейди Катрин.
— Като две котки на покрива на хамбар — промърмори Дейвид под нос.
Алис откри, че по дланите ѝ започват да лазят тръпки, защото бе забила нокти в тях. Държеше ръцете си здраво свити в юмруци, скрити от широките, дълги ръкави.
— Лейди Катрин ти нарежда да излезеш напред! — каза слугата, като спря рязко пред нея и едва не се подхлъзна по мръсните тръстики. — Иди при господарската маса. Тя те вика!
Алис хвърли поглед към Дейвид.
— Върви си по пътя — каза той. — Аз съм дошъл тук да вечерям. Ти върви да се занимаваш с женските истории. Ела право в стаята на негова светлост след вечеря. Не се бави.
Алис кимна, без да откъсва очи от четвъртитото, бледо лице на лейди Катрин. После тръгна да прекосява бавно залата.
Един по един бърборещите мъже и жени замлъкнаха и започнаха да я следят с очи. Една едра хрътка изръмжа и последва Алис по централната част на залата, нагоре по широката пътека между масите, докато тя спря, съзнавайки, че двеста души са вперили погледи в гърба ѝ, и срещна студените очи на лейди Катрин, втренчени в лицето ѝ.
— Трябва да ти благодарим за уменията — каза лейди Катрин. Гласът ѝ беше глух, с грубите, замъглени гласни на южняшкия акцент. — Изглежда, че напълно си върнала негова светлост към здравето.
Думите бяха мили, но изражението, което ги съпътстваше, беше ледено.
— Само изпълних дълга си — каза Алис. Не откъсваше очи от лицето на лейди Катрин.
— Можеш да ме изкушиш да се разболея още утре! — възкликна безгрижно, през смях, младият лорд. Войниците по пейките най-близо до масата се засмяха заедно с него. Някой подсвирна ниско и продължително. Алис гледаше само него. Черните му очи бяха полускрити от тежките клепачи, лениви, усмивката му — толкова топла, че сякаш двамата споделяха някаква тайна. Това бе покана да сподели леглото му, ясна като черковна камбана, която звъни за утринна молитва. Алис почувства как кръвта се надига към лицето ѝ в бавно плъзваща, плътна руменина.
— Не го пожелавайте, милорд! — каза лейди Катрин с равен глас. После се обърна отново към Алис. — Откъде идваш? — попита остро.
— От земите край Боус — отвърна Алис.
Лейди Катрин се намръщи.
— Не говориш като тукашните хора — каза тя с подозрение в гласа.
Алис прехапа устните си отвътре.
— Живях няколко години в Пенрит — каза тя. — Имам сродници там. Те говорят по-меко, и ме научиха да чета на глас.
— Можеш да четеш? — попита старият лорд.
Алис кимна.
— Да, милорд — каза тя.
— Можеш ли да пишеш? — попита той, удивен. — На английски и на латински?
— Да, милорд — отвърна Алис.
Младият лорд плесна баща си по рамото.
— Ето ти писаря, който искаше! — възкликна той. — Момиче, което да ти бъде писар! Можеш да бъдеш сигурен, че няма да направи кариера в църквата и да те изостави!
От горния край на дългата маса най-близо до подиума се разнесе смях и един мъж в тъмни свещенически одежди вдигна ръка към Хюго като опитен майстор на меча, който признава сполучлив удар.
— По-добре тя, отколкото никой — каза старият лорд. Кимна на Алис. — Все още не можеш да си отидеш у дома — каза рязко. — Имам нужда някой да напише нещо под моя диктовка. Намери си къде да седнеш.