Алис кимна и тръгна към едно място в дъното на залата.
— Не — каза младият лорд. Обърна се към баща си: — Ако тя ще бъде твой писар, най-добре да седне тук — каза той. — Разрешаваш ли, Катрин?
Лейди Катрин разтвори устни в тънка усмивка:
— Разбира се, милорд — каза тя тихо. — Както желаете.
— Тя може да седи при твоите жени — каза младият лорд. — Хей! Марджъри, сместете се и направете място за младата знахарка. Тя ще се храни заедно с вас.
Все така свела очи, Алис отиде отстрани до подиума и изкачи трите ниски стъпала. Край вратата на оградата около подиума имаше малка маса, около която на ниски столчета седяха четири жени. Алис придърпа пето столче и седна при тях. Те се спогледаха с взаимно недоверие, докато слугите донесоха на Алис калаена чиния, нож и масивна калаена чаша с герба на Касълтън.
— Ти ученичка на старата Морах ли си? — попита една от жените накрая. Алис разпозна една жена, която бе останала вдовица с хубава ферма недалеч от Слейтхолм, но властната ѝ снаха я беше прогонила от къщата.
— Да — каза тя. — Живях в Пенрит, а после дойдох да работя за Морах.
Жената се втренчи в нея.
— Ти си нейното намерено дете! — каза тя. — Малкото момиче. Живееше с нея, когато заминах, за да дойда тук.
— Да, мистрес Алингам — каза Алис: умът ѝ работеше бързо. — Отначало не ви познах. Заминах за Пенрит точно след като синът ви се венча. После се върнах отново.
— Чух, че си отишла в абатството — каза жената остро.
Една от другите жени нададе приглушен писък.
— Не и прислужница на монахиня! — възкликна тя. — Няма да седя на масата с прислужница на монахиня! Това е богоугодно домакинство, негова светлост не може да иска от нас да седим заедно с една еретичка!
— Останах там само три дни, на път за Пенрит, докато чаках коларя — каза Алис спокойно, сключила пръсти в скута на вишневата рокля. — Не съм живяла там.
Мистрес Алингам кимна.
— Щеше да е лошо за теб, ако го беше направила — отбеляза тя. — Лично младият лорд Хюго поведе мъжете да оплячкосат абатството. Говори се, че сам той ограбил папистките съкровища от олтара, смеейки се на светотатството, което извършил. Били пияни — той и приятелите му — и той оставил хората си да подпалят постройките. Но прекалили, нещата се объркали, всички монахини изгорели в леглата си.
Алис почувства как ръцете ѝ треперят, и ги стисна по-здраво в скута си. Още усещаше мириса на дим от дърва. Още чуваше онзи едничък кратък писък. „Иска ми се да бях умряла тогава“, каза си тя. „Иска ми се да бях загинала в същия пожар като майката игуменка, тогава нямаше да съм принудена да седя тук и да слушам как разказват за смъртта ѝ, все едно споделят някаква клюка.“
— Уверена съм, че е направил повече от това! — прошепна ниско една от жените, онази на име Марджъри. — Цяло абатство, пълно с монахини! Сигурно е направил нещо повече от това да ги изгори в леглата им!
Алис се втренчи в нея, напълно ужасена, но жените гледаха изправения гръб на лейди Катрин.
— Шшшт — каза една от тях. — Слухът ѝ е остър като на кукумявка.
— И все пак, сигурна съм, че го е направил — каза Марджъри. — Не мога да си представя младият лорд да стои настрана, когато някъде развратничат. Ужасно е похотлив.
Друга от жените се изкикоти.
— Сигурно е измъкнал цяла дузина от леглата им, преди да ги застигне огънят! — възкликна тя. — Сигурно им е показал какво са пропускали!
— Шшшт! — каза една по-настойчиво, докато другите се превиваха от кикот. Алис седеше, извърнала лице, и се мъчеше да потисне горчивия вкус на жлъчката, която се надигаше неудържимо в гърлото ѝ.
— Тихо — каза мистрес Алингам с престорена загриженост. — Това сигурно разстройва момичето. Стояла си при тях три дни, и сигурно сте се сприятелили, нали?
Един петел, който кълвеше под масите в залата, изкряка, когато затичал се прислужник го ритна настрани.
— Не — каза Алис, потискайки надигащото се гадене. — Старата Морах им дължеше някакъв труд в градината в замяна на това, че ползваше билките им. Изпрати ме да отработя дълга ѝ. Останах, докато работата беше свършена, а после си тръгнах. Не познавах добре никоя от тях. Бях настанена при слугите им.
В тъмнината на залата тя внезапно видя лицето на игуменката, меката ѝ сбръчкана кожа и милата ѝ усмивка. За миг почти почувства докосването на ръката ѝ, когато тя се облягаше на рамото ѝ, за да се разхожда из градината. Сега сухата, ароматна прохлада на билковата градина беше много далече.