— Така и не видях дори половината от тях — каза Алис, предлагайки допълнителни подробности. — Мисля, че по това време имаше някакви пости, а мен ме държаха в къщичката на вратаря. Тези три дни бяха много досадни, зарадвах се, когато коларят дойде и ме откара до Пенрит.
Един от слугите, които поднасяха храната, се приближи до подиума и поднесе сребърно блюдо първо на стария лорд, после на младия, и едва тогава — на лейди Катрин. Те си взеха резени тъмно на цвят месо.
— Еленово месо — каза мистрес Алингам със задоволство. — Дейвид умее да поръчва ястия.
— Дейвид ли? — попита Алис неволно. — Дейвид ли поръчва храната?
— О, да — каза Марджъри. — Той е сенешал на стария лорд — ръководи всичко, което става в замъка, управлява арендаторите, ръководи обработката на земите и поддръжката на имението, наглежда останалите имения, казва на арендаторите каква реколта да отглеждат, и избира нужното за замъка. Младият лорд Хюго изпълнява отчасти ролята на сенешал за външните владения, управлява селата и раздава правосъдие заедно с баща си.
— Мислех, че Дейвид е слуга — каза Алис.
Мистрес Алингам се изкиска и Алис поруменя.
— По-добре да не те чуе, че го казваш! — възкликна тя весело. — Той е най-важният човек в замъка след негова светлост и младия лорд Хюго.
— И най-опасният — каза една от жените с нисък глас. — Злобен е като змийче този Дейвид.
Наложи се да чакат дълго храната си. Разнасяха я на тънки калаени подноси, само двамата лордове и лейди Катрин се хранеха от сребърни съдове. Ядяха месото с пръсти и ножове, а после, с лъжици с дебела дръжка, гребяха от купи гъста супа; имаше и хляб, плътни самуни от добре смляно ръжено брашно. На високата маса получиха самун пшеничен хляб: Алис видя бледия му, съблазнителен цвят. Цялата храна беше хладна, с изключение на супата, която беше направо студена.
Алис остави лъжицата си.
— Не ти ли харесва? — попита една от другите жени. — Казвам се Илайза Херинг. Не ти ли харесва?
Алис поклати глава.
— Студена е — каза тя. — И твърде солена за моя вкус.
— Приготвена е с осолено месо — каза мистрес Алингам. — И то, обзалагам се, от дъното на качето. Но винаги е студена. Носят я дотук от готварницата. Не съм хапвала топло месо, откакто напуснах дома си.
— Обзалагам се, че предпочитате да останете, въпреки студеното месо и всичко останало — каза Илайза Херинг остро. — Доколкото чувам, новата млада съпруга, за която се ожени синът ви, отказва да ви храни с еленово месо, било то топло, студено или сурово.
Мистрес Алингам кимна:
— Да можеше да я тръшне чумата! — възкликна тя, после млъкна и погледна Алис. — Можеш ли да направиш магия на жена, която не познаваш? — попита тя. — Можеш ли да направиш така, че сърцето ѝ да омекне към мен? Или дори да я погубиш? Наоколо върлуват много болести — няма причина тя да не прихване някаква треска.
Алис поклати глава.
— Аз съм билкарка, нищо повече — каза тя. — Не мога да правя заклинания, и не бих го сторила, дори и да можех. — Тя направи пауза, за да се увери, че всички жени слушат. — Не мога да правя заклинания. Притежавам единствено малко умения в билкарството. Именно тези умения излекуваха негова светлост. Не мога и не бих докарала болест на някого.
— Но би могла да накараш някого да се влюби? — попита младата жена на име Марджъри. Очите ѝ несъзнателно се спряха върху младия лорд Хюго. — Имаш любовни отвари и билки, които възбуждат желание, нали?
Внезапно Алис се почувства уморена.
— Има билки за възбуждане на желанието, но нищо не може да промени мислите на един мъж. Мога да накарам един мъж да изпита достатъчно похот, за да легне с жена — но не мога да го накарам да я харесва, след като си е доставил удоволствие.
Илайза Херинг избухна в буен смях.
— Значи няма да стигнеш по-далече, Марджъри! — възкликна тя доволно. — Защото той е лягал с теб двайсет пъти, и всеки път те презира след това, докато отново му се прииска.
— Тихо, тихо! — обади се четвъртата жена отчаяно. — Тя ще чуе! Знаете я как се ослушва!
Един прислужник се приближи до всяка от тях и им наля ейл. Алис погледна към масата на лордовете. На ясната светлина от восъчните свещи виждаше как блестят сребърните съдове. Покривките и кърпите на масата бяха от бял лен, без нито едно петънце. Пиеха вино от стъклени чаши. Алис откри, че души въздуха, вдъхвайки мириса на чист горящ восък, на чисти покривки и добра храна. Това ѝ напомняше за абатството и за завладяващия порив, който изпита, когато за първи път видя чистотата и реда там. Тогава беше просто едно полугладно дете — беше готова да работи в абатството дори само срещу отпадъците от кухнята. През цялото си детство беше мръзнала, беше носила дървени обувки, краката ѝ не познаваха чорапи — ни дълги, ни къси, не знаеше какво е бельо. През зимата краката ѝ постоянно бяха сини от студ, освен когато се покриваха с червеникави петна от измръзване. Когато видя огньовете в абатството, дебелите вълнени раса и хубавите кожени обувки на монахините, закопня за тях така, както могат да копнеят единствено премръзналите и гладните. И най-вече — тя беше дете, търсещо нежност. Закрилата, която ѝ даваше Морах, суровият начин, по който споделяше с нея познанията си, не ѝ бяха достатъчни. Алис искаше майка, която да я обича — и в лицето на игуменката откри жена, изпитваща дълбока обич към своите послушнички и имаше мъдростта и куража да им го показва. Алис си беше поставила за цел да получи най-доброто, най-доброто, което абатството можеше да предложи. И наистина беше на път да се сдобие с най-хубавата килия, най-мекия сламеник, най-добре изтъканата наметка и най-мекото расо. Тя беше любимка на игуменката — обичана като дъщеря — и нищо не беше прекалено добро за нея. А после статуята на Богородица ѝ се беше усмихнала, потвърждавайки желанието ѝ да бъде там, на свято място, осенена от благодат.