Тя сведе глава над чинията си, за да скрие лицето си, изкривено от разочарование. За една нощ беше изгубила всичко: вярата си, приятелите си, възможността да води богат и изпълнен с удобства живот. Алис можеше да се издигне до най-високия пост в абатството, можеше някой ден сама да стане игуменка. Но после, в една-единствена нощ, всичко си беше отишло. Сега тя стоеше отвън и гледаше — отново. Беше загубила бъдещето си — беше загубила и майка си. Алис се застави да не мисли за майка Хилдебранд, та да не се посрами пред всички, като заплаче на масата от самота и съзнание за загуба.
На господарската маса поднесоха филета от сьомга и салата от магданоз, салвия, праз и чесън. Алис ги наблюдаваше, докато им поднасяха храната. Зеленчуците и подправките бяха свежи — предположи, че са откъснати от лехата с растения за готвене. Сьомгата имаше цвета на дива роза. Сигурно беше уловена с мрежа в река Грета тази сутрин. Алис почувства как устата ѝ се изпълва със слюнка, докато гледаше бледата сочна риба, лъснала от масло. Един от слугите, които поднасяха храната, бутна пред нея панер с хляб, дебело намазан с пастет от месо, подсладен с мед и бадеми, а другарят му наля още ейл в бокала на Алис.
Алис поклати глава.
— Не съм гладна — каза тя. — Искам да си почина.
Илайза Херинг поклати глава.
— Не можеш да станеш от масата, докато отец Стивън не каже благодарствената молитва — каза тя. — И докато лордовете и нейна светлост не си тръгнат. После пък трябва да сипеш своя дял в купата на прислужника, който събира милостиня за бедните.
— Нима те се хранят с остатъците от трапезата ни? — попита Алис.
— Радват се на това — каза Илайза остро. — Не давахте ли милостиня на бедните в Пенрит?
Алис си помисли за внимателно премерените порции на монахините.
— Давахме цели самуни — каза тя. — И понякога — по някое каче с месо. Хранехме всички, които тропаха на кухненската врата. Не им давахме остатъците от храната си.
Илайза изненадано повдигна оскубаните си вежди:
— Не е много великодушно! — заяви тя. — Служителят на негова светлост лорд Хю обикаля бедняшките къщи с купата веднъж дневно, на закуска, с останките от обедната и вечерната трапеза.
Свещеникът, седнал начело на масата под подиума, се изправи и започна да се моли с ясен, проникновен глас на съвършен латински. После отново повтори молитвата на английски. Алис слушаше внимателно: никога преди не беше чувала Бог да бъде призоваван на английски, звучеше ѝ като богохулство — струваше ѝ се ужасна обида да се обръщаш към Бога, сякаш е някой съсед-фермер, с обикновени думи. Но тя запази спокойствие, кръстеше се само когато другите го правеха, и се изправяше на крака заедно с тях.
Лейди Катрин, старият и младият лорд тръгнаха заедно към вратата до масата на прислужничките.
— Каква прекрасна рокля имаш — каза лейди Катрин на Алис, сякаш току-що я беше забелязала. Гласът ѝ беше дружелюбен, но очите ѝ бяха студени.
— Лорд Хю ми я даде — каза спокойно Алис. Срещна погледа на лейди Катрин, без да трепне. „Бих могла да те намразя“, помисли си тя.
— Твърде щедър сте, милорд — каза лейди Катрин с усмивка.
Лорд Хю изсумтя.
— Тя ще бъде хубаво момиче, когато косата ѝ порасне — каза той. — Ще трябва да я приемеш в покоите си, Катрин. Тя се справи много добре, спеше край мен, докато бях болен. Ако ще остава, най-добре е да спи при твоите прислужнички.