Ако (споменаваше им го само като възможност), ако престъплението сочеше към сина му — трябваше да си затворят очите за него. Наследството на Хюго беше по-важно от отмъщението. Алис, чиито очи не се вдигаха нито за миг от листа пред нея, осъзна, че екзекутирането на Катрин за убийство би било начин да се отърват чисто и безпроблемно от нея, и всъщност щеше да им излезе по-евтино, отколкото ако бъдеше напусната заради безплодието си. Старият лорд нямаше да е умрял напразно, ако вината за смъртта му можеше да бъде приписана на снаха му, синът му — освободен да се ожени отново, та в семейството да се роди един нов Хю.
Алис навеждаше неравно остриганата си глава над писмата, докато той диктуваше, и се опитваше да превежда, преструвайки се на сляпа и глуха, работеше, без да вниква в смисъла на това, което той казваше, подушвайки опасностите, които го заобикаляха — а заедно с него, и нея — както див заек подушва хрътките и се спотайва. Тя разбра за първи път, че страната се управляваше от цяла мрежа потайни, заговорничещи земевладелци, които отговаряха само един пред друг и пред самия крал. Всеки от тях имаше само една амбиция: да задържи и увеличи богатството и влиянието на семейството си, а това можеше да бъде направено единствено чрез разширяването на границите на техните имения — и завещаването им в непокътнат вид на следващия наследник и на този след него.
Докато перото ѝ се плъзгаше по финия велен, Алис осъзна, че зачеването на син на Хюго и внук на стария лорд, не беше личен въпрос между Хюго и злонравната му съпруга, дори не и семеен въпрос, засягащ стария лорд и сина му. Въпросът беше финансов, беше и политически. Ако Хюго наследеше стария лорд, а после умреше бездетен, титлата и позицията лорд на Касълтън щяха да бъдат свободни, именията щяха да бъдат разпокъсани между различни купувачи, фамилната история и герб — върнати на краля и продадени на онзи, който предложеше най-висока цена, и така великият благороднически род от Севера щеше да западне, историята му щеше да приключи, името му — да бъде забравено. Някой друг щеше да живее в замъка и да си присвои герба и дори фамилната история. За лорд Хю тази перспектива беше най-ужасното нещо на света; ако друго семейство заемеше мястото на неговото, това щеше да е равносилно на отрицание че той изобщо някога е съществувал. Алис долавяше страха му във всеки продиктуван от него ред.
Той изпращаше писма и в кралския двор. Нареди голям товар със съкровища от опустошеното абатство на Алис да бъде изпратен на юг като подарък за краля. Съставянето на описа на вещите, който Алис превеждаше, беше истински шедьовър на лукавството — в него златните поставки за свещи се преименуваха в сребърни или дори месингови, тежки златни блюда направо изчезваха от списъка. „В края на краищата ние свършихме работата, Алис“, каза ѝ той един ден. „Именно моят Хюго разруши абатството, вършейки възложената от краля работа с патриотична пламенност. Заслужаваме своя дял.“
Алис, която описваше среброто и златото, които беше лъскала и докосвала, спомняше си формата на сребърния потир на фона на бялата олтарна покривка и сладкия вкус на причастното вино, ухаещо на святост, наведе глава и продължи да пише.
„Ако не избягам оттук, ще полудея“, помисли си тя.
— Нещата в абатството се объркаха — каза лорд Хю. В гласа му се долавяше съвсем слабо съжаление. — Реквизиторите на краля ни казаха, че монахините били покварени; тогава отец Стивън и Хюго отидоха да поговорят със старата игуменка, да я убедят да плати глобите и да поправи поведението си. Навсякъде другаде, където бяха ходили, монахините или монасите бяха предавали съкровищата си, бяха признавали грешките си, и Хюго се беше отнасял към тях милостиво. Но старата игуменка беше упорита папистка. Не вярвам някога да е признала на краля правото да напусне вдовстващата принцеса Катерина Арагонска. — Лорд Хю изрече старателно титлата. Беше я наричал „кралица Катерина“ в продължение на осемнайсет години, и сега внимаваше да не допусне грешка на езика дори когато го слушаше единствено Алис. — Тя даде клетва да признае кралица Ан, но не съм сигурна колко искрена е била.
Той помълча.
— Не пожелала да обсъжда вярата си с отец Стивън, дори когато той я обвинил в безнравственост и злоупотреби. Нарекла го „амбициозно младо пале“. — Лорд Хю изсумтя, развеселен против волята си. — Обидила го, гледала го предизвикателно, докато го принудила да извърне поглед, и изхвърлила и двамата — моя Хюго и отец Стивън. Прибраха се у дома като нахокани момчета. Рядка жена беше тази игуменка. — Той се подсмихна. — Иска ми се да се бях запознал с нея. Жалко, че всичко се обърка и тя загина.