— Как се е объркало всичко в абатството? — попита Алис. Внимаваше да говори с лек и небрежен тон.
— Хюго бил пиян — каза старият лорд. — Прибирал се към къщи с войниците си, от седем дни преследвали шайка погранични разбойници нагоре и надолу из долините. Бил пиян и настроен за лудории, а войниците му се били сражавали като бесни твърде дълго, и били също пияни от плячкосания ейл. Запалили огън да се стоплят и да разгледат на светло плячката. Прибирали глоба; това беше законно — или почти. Отец Стивън отказал да иде с тях, за да вразуми монахините — още бил ядосан на старицата. Пратил съобщение на Хюго, в което му казвал да я прогони с огън — и да не ѝ спестява нищо. Войниците искали да се позабавляват, а някои от тях мислели, че изпълняват желанието на отец Стивън. Запалили огъня прекалено близо до сеновала, а после сградата се подпалила и всички жени загинали. Лоша работа.
— О — каза Алис. Пое си тихо дъх, за да успокои стомаха си, който се присвиваше.
— Нито една не се измъкнала — каза лорд Хю. — Лоша работа. Хюго ми разказа, че ги чул как пищят, а после усетил ужасен мирис на изгоряло месо. Миришело на кухня с полудял готвач, така каза.
— Днес ли трябва да бъдат изпратени тези писма, милорд? — попита тя. Ръката ѝ, която държеше свещта под восъка за печата, трепереше силно, и тя разкриви печата.
Следобед, когато старият лорд си почиваше, тя трябваше да седи в галерията за дамите над голямата зала и да шие. Стаята беше красива, най-хубавата в замъка. Имаше широк еркерен прозорец с изглед към вътрешния двор на имението, запълнен с късове оцветено нормандско стъкло. Гредите на тавана бяха в ярки цветове: зелено, червено, алено и яркосиньо. По стените висяха ярки гоблени, а там, където се виждаше дървото, то беше украсено с резбовани фигури на пшенични класове, охранени агнета, вързопи с плодове и други храни, напомнящи за богатството на лордовете на Касълтън. Входът беше украсен с релефна резба, наподобяваща надиплен плат; същите мотиви, които се повтаряха из цялата стая и на пейката в нишата на еркерния прозорец, където Катрин можеше да седи с някоя избрана довереница, несмущавана от другите. Имаше огнище, хубаво като онова в манастира, и квадратен комин от дялан камък за отвеждане на дима, така че въздухът в стаята беше чист, а по стените не оставаха сажди. Подът сияеше с тъмния блясък на старо полирано дърво, и беше настлан с пресни билки, които се събираха на купчини, помитани от роклите на жените. Помещението беше дълго, три четвърти от дължината на голямата зала отдолу. Стаята на Катрин беше отляво в далечния край, и от нея се откриваше изглед към вътрешния двор през сводест прозорец със скъпо стъкло. Жените спяха в стаята срещу нейната с тесни прозорци, през които се разкриваше изглед към реката, но проникваха течения и дори сняг, когато вятърът беше неблагоприятен. В съседство с тяхната се намираше друга малка стая, празна, ако не се брояха нахвърляните в нея вехтории и един счупен тъкачен стан.
През зимата, и през много от дните с лошо време през есента и пролетта, жените прекарваха всеки час, от закуска до мръкване, между четирите стени. Единственото им раздвижване беше да се качват и слизат по широките, плитки стъпала от голямата зала до галерията за закуска, обяд и вечеря. Единственото им занимание през зимните месеци беше да седят в галерията и да шият, да четат, да пишат писма, да тъкат, да пеят или да се карат.
Алис се преструваше, че лорд Хю я товари с допълнителна работа, и странеше от тях винаги, когато можеше. Не ѝ допадаше лукавото, непристойно клюкарстване на жените, а се боеше и от лейди Катрин, която никога не я заплашваше, нито повишаваше глас, но наблюдаваше всички жени, непрекъснато. В стаята се усещаше напрежението на неизречено, непрестанно съперничество. В дългите часове между обяда по пладне и вечерята, която се поднасяше по здрач, докато Хюго беше на лов, раздаваше правосъдие заедно с баща си, излизаше да събира наемите или да наглежда земите на имението, жените обикновено бъбреха една с друга, доста любезно. Но щом бързите стъпки на Хюго отекнеха по каменните стълби, жените оправяха шапчиците си, приглаждаха роклите си, хвърляха погледи една към друга, сравняваха външността си.
Алис не вдигаше очи. В галерията на дамите винаги имаше какво да се шие. Безкраен гоблен на дванайсет рамки, който беше започнат от отдавна починалата майка на лейди Катрин и завещан на дъщеря ѝ. Алис не откъсваше очи от ръцете си и не спираше да прави бодове, когато Хюго отвореше с трясък вратата и влезеше с едри крачки в стаята. След първия миг, в който го видя, Алис никога повече не беше поглеждала направо към него. Щом той влезеше в някоя стая, Алис излизаше, а когато се налагаше да мине край него по стълбите, тя се притискаше към студените камъни, като държеше очите си сведени и се молеше той да не я забележи. Когато той беше близо до нея, Алис усещаше присъствието му върху кожата си, като полъх. Когато зад гърба ѝ се затвореше врата, дори извън полезрението ѝ, тя разбираше, че е излязъл именно той. Изкушаваше се да го погледне, откриваше, че нещо винаги привлича погледа ѝ към него. Опияняваше се от копнеж да види дали лицето му е мрачно и затворено, с навъсено изражение, или грее от неговата бързо раждаща се, непринудена радост. Но знаеше, че когато той беше в стаята, лейди Катрин следеше зорко всички тях като часовой на наблюдателна кула. Лейди Катрин щеше да забележи и най-малката проява на интерес от страна на Хюго към някоя жена, и по-късно жената щеше да си плати за това — докрай. Алис се боеше от непрестанната ревност на лейди Катрин, страхуваше се от политиката на замъка и тайното, неизказано съперничество в галерията на дамите.