Страхуваше се и за обетите си. Преди всичко се страхуваше за обетите си.
Веднъж той спря, докато тичаше с лекота нагоре по стълбите, когато Алис слизаше, изчака на стъпалото до нея и небрежно сложи пръст под брадичката ѝ, като обърна лицето ѝ към светлината, падаща през тясното прозорче.
— Красива си — каза той. Оглеждаше я, сякаш търсеше някакъв недостатък във външността. — Расте ти златиста коса.
По главата на Алис бяха израсли златистокестеняви къдрици, все още твърде къси, за да ги пристяга назад, затова тя носеше косата си по детски, свободно пусната около лицето.
— На колко години си? — попита той.
Тя долови събуждането на интереса му, толкова осезаемо, че можеше почти да усети мириса му, и отвърна:
— Четиринайсет.
— Лъжкиня — отвърна той с равен тон. — На колко години си?
— Шестнайсет — каза тя начумерено. Не сваляше бдителния си поглед от лицето му.
Той кимна и каза:
— Значи достатъчно възрастна. — После нареди рязко: — Ела в моята стая довечера. В полунощ.
Бледото лице на Алис беше непроницаемо, сините ѝ очи — безизразни.
— Чу ли ме? — попита той, леко изненадан.
— Да, милорд — каза внимателно Алис. — Чух ви.
— И знаеш къде е стаята ми? — попита той, сякаш това можеше да е единствената пречка. — В кръглата кула на етажа над баща ми. Когато излезеш от неговата стая довечера, тръгни по стълбите нагоре към мен, вместо надолу към залата. А аз ще приготвя за теб вино, малка Алис, и сладкиши, и нежна игра.
Алис не каза нищо, оставайки все така с наведени очи. Почувства топлината, заляла бузите ѝ, и глухото блъскане на биещото си сърце.
— Знаеш ли на какво ми напомняш? — попита Хюго с поверителен тон.
— На какво? — попита Алис, подмамена да прояви любопитство.
— На прясна сметана — каза той сериозно.
Алис неволно вдигна очи към лицето му.
— Защо? — попита тя.
— Всеки път, когато те видя, мисля единствено за прясна сметана. Единственото, за което мога да мисля, е как разливам сметана върху цялото ти тяло и я облизвам — каза той.
Алис ахна и се отдръпна от него, сякаш докосването му я беше изгорило. Той се засмя на глас при вида на стреснатото ѝ изражение.
— Значи този въпрос е уреден — каза спокойно. Усмихна ѝ се със своята разтапяща сърцето усмивка, завъртя се кръгом и тръгна нагоре, като вземаше стъпалата по две наведнъж. Тя го чу как си подсвирква пътьом някакъв мадригал, весел като червеношийка.
Алис стоеше облегната на студените камъни и не чувстваше мраза, който те излъчваха. Чувстваше желание, горещо и опасно, във всяка частица на тялото си. Впи зъби в долната си устна, но не можеше да спре да се усмихва.
— Не! — каза тя сурово. Но бузите ѝ горяха.
Алис знаеше, че трябва да се види с Морах, и получи своята възможност през този следобед. Лорд Хю искаше някой да предаде съобщение до замъка край Боус, и Алис предложи да го занесе.
— Ако се забавя, ще остана да пренощувам при моята сродница — каза тя. — Иска ми се да я видя за малко, и ми трябват някои билки.
Старият лорд я погледна и се усмихна с ленивата си усмивка.
— Но ще се върнеш — каза той.
Алис кимна.
— Знаете, че ще се върна — каза тя. — Мястото ми вече не е в пустошта, приключила съм с онзи живот. Също и с другия, който водех преди това. Все едно вървя из стая с много врати, които се затварят една след друга, когато ги подмина. Намеря ли малко сигурност, ми се налага да продължа, а старият живот ми бива отнет.