— Имаш ли нужда от закрила срещу сина ми?
Алис поклати бавно глава.
— Искам да видя сродницата си. Мога да остана при нея тази нощ — каза тя. — Тя ще ме посъветва.
Той кимна и отпусна глава на облегалката на стола, сякаш внезапно се беше изморил. Алис тръгна мълчаливо към вратата. Когато хвана дръжката, хвърли поглед назад: той я наблюдаваше изпод свъсените си вежди.
— Не го трови — каза остро. — Забрави проклетите си отвари за убиване на страстта. Той има нужда от син, нуждае се от цялата си сила. Ще му кажа да се задоволява с ласките на жена си, когато почувства похотта му да се надига. Ти си в безопасност под моите грижи. И смятам да спазя обещанието си да те настаня на сигурно място, когато работата ти тук бъде свършена.
Алис кимна.
— Кога ще бъде това, милорд? — попита тя с тих глас, като внимаваше да не издаде нетърпението си.
Лорд Хю се прозя.
— Предполагам, че когато въпросът с този проклет брак бъде уреден — отвърна той небрежно. — Когато се отърва от проклетницата и настаня нова снаха с плодовита утроба в леглото на Хюго. Ще ми бъдеш необходима, за да работиш тайно за мен, докато видя, че пътят ми е чист, но няма да ми трябваш след това. Ако изпълниш добре за мен тази задача, ще те настаня отново зад манастирски стени.
Алис си пое дълбоко дъх.
— Благодаря ви — каза тя спокойно и излезе от стаята. Спря за миг пред вратата му и се облегна на стената, като гледаше през тясното прозорче. Вятърът, който нахлуваше вътре, бе остър, носеше идващия откъм мочурището студ. За първи път от месеци Алис почувства как сърцето ѝ се окрили от надежда. Беше на път да се завърне у дома.
Взе назаем от Илайза Херинг едно дебело дребно конче, за да отиде до Боус, уверена, че може да се справи с твърде охраненото старо животно, като яздеше странично, спуснала червената рокля върху краката си, а един от конярите на замъка тичаше до нея. Докато кончето заобикаляше придирчиво купчините мръсотия по мократа улица, тя видя как няколко врати се открехват, за да я видят, запратена шепа камъни изтрополи по стената зад гърба ѝ. Тя кимна на себе си. Нямаше приятели в селото. Бяха се страхували от нея като от магьосница, а сега щяха да я проклинат и ругаят като новата блудница на лорда — селско момиче, издигнало се до най-високото място в техния малък свят.
Остави писмото при управителя на замъка, знаейки, че дори той да се осмелеше да разчупи печата, нямаше да може да прочете латинския. После нареди на момчето да се връща в замъка на лорд Хю. Щеше да е безопасно да продължи сама. Пътят от Касълтън до Боус и оттам до Пенрит минаваше по сухите земи над мочурището. Когато хвърли поглед нагоре към хълма от долината на Боус, Алис видя бледата му лента, която се простираше направо, сякаш пътят е бил замислен, за да раздели източните от западните земи. По него нямаше никакво движение. Това бяха диви земи. Пътниците, на които се налагаше да предприемат пътуване през тях, се изчакваха от двете страни на мочурището, в Касълтън на изток или в Пенрит на запад, за да могат да пътуват заедно и да се защитават взаимно. Имаше диви животни — глигани и вълци, някои споменаваха и мечки. През зимата се разразяваха внезапни снежни бури, а нямаше никакъв подслон. Най-лошото от всичко бяха разбойниците и пограничните бандити, мародерстващите шотландци, настойчивите просяци и скитници.
Алис се отклони от пътя и насочи кончето по малката овча пътека, която се простираше от Боус успоредно на река Грета, през гъсти гори от брези, брястове и дъбове, където елените се движеха тихо в сенките на дърветата. Тук реката беше пълноводна и широка, течеше бавно в своето широко каменисто корито. Под каменните плочи течеше по-дълбока, тайна река, голям подземен водоем, пълен с риби, които предпочитаха тъмните дълбини. Дори на кон, Алис долавяше тежестта на водата под земята, бавното ѝ, целеустремено движение в тайните пещери.
Кончето излезе тичешком изпод дърветата, като се задъхваше леко, а после започна да се изкачва на запад и нагоре през участъци от оскъдни пасища, които можеха да изхранват овце и може би няколко мършави крави, а после — още по-високо в пустошта. Преди чумата да мине през Боус, по времето, когато бе имало повече работници, някой бе отделил със стени пасищата. Сега камъните се бяха срутили и овцете можеха да тичат където си искат. По време на стригането през пролетта или на клането есенно време ги подбираха по знаците, с които бяха белязани руната им. Всяко село имаше собствено клеймо — но всички стада принадлежаха на лорд Хю.