Тук реката беше придошла — бързо течаща, буйна вода, която заливаше каменливите брегове и наводняваше ливадите, превръщайки ги в големи отрязъци подгизнала земя. Алис яздеше край нея, заслушана в клокоченето и напора на водата, и се смееше, когато малкото конче кривнеше встрани, стреснато от някоя голяма локва. Мътната вода неспирно премяташе късчета дърво и бурени, а досами реката бълбукаха потоци и клокочеха като гърнета със супа, плюейки още кафява вода, която потичаше, изпълнена с водовъртежи, надолу по течението. Ластарите на бръшляна, клюмащи от порутените, строени без хоросан стени, бяха гъсто окичени с матови черни плодове; гроздовете алени плодове по клоните на една калина се открояваха на фона на сиво-зелената, немощна зимна трева, осеяна с дребни, кафяви отровни гъби върху стъбла, подобни на тънки крачета. Алис срита кончето и го изненада, подкарвайки го внезапно в лек галоп. Седеше непринудено на седлото и чувстваше вятъра в лицето си, докато качулката на пелерината ѝ се вееше назад.
Показаха се сивите каменни плочи на моста, водите зад него, разлели се в широка пелена от прииждаща вода, блестяща като излъскан калай. Колибата на Морах, подобно на малък Ноев ковчег, се издигаше върху едно по-високо хълмче, далеч от придошлите води. Алис се изправи в стремената и извика: „Хей! Морах!“, така че когато Алис се приближи в тръс върху кончето си, Морах вече стоеше на вратата, заслонила очи от ниското, червено зимно слънце.
— Какво е това? — попита Морах, без да поздрави.
— Взех го назаем — каза Алис небрежно. — Не се прибирам завинаги. Позволиха ми да дойда тук тази вечер. Трябва да говоря с теб.
Проницателните, тъмни очи на Морах обходиха бързо лицето на Алис.
— Младият лорд Хюго — заяви тя.
Алис кимна, без дори да попита Морах как се е досетила.
— Да — каза тя. — А старият лорд ми забрани да му давам нещо, което да убие похотта му.
Морах повдигна черните си вежди и кимна.
— Трябва им наследник — каза тя. — Можеш да вържеш това животно отвън, пред портата, не искам да се приближава до билките ми. Влизай.
Алис върза кончето за един разкривен глогов храст, който растеше до портата на Морах, повдигна полите на изящната си червена рокля, за да не се изцапат в калта, и влезе.
Беше забравила как вонеше това място. Бунището на Морах се намираше по посока на вятъра зад колибата, но сладникавият, противен мирис на изпражнения и дъхът на урина витаеха из жилището, просмукваха се през стените. Бунището беше старо колкото колибата, от него винаги се бе носила отвратителна миризма. Малкият огън потрепваше сърдито по мокрите дърва, вътре се стелеше мъгла от черен дим. Няколко кокошки се разбягаха, когато Алис влезе: върху плочата на огнището се виждаха курешките им, зелени и лъскави. Под новите си кожени обувки Алис усети пода, хлъзгав от влага. Самият въздух беше влажен и студен поради многото придошла вода само на метри от прага. По здрач мъглата щеше да се разстеле по речната долина и да се просмуче под вратата и през малкия прозорец. Алис се загърна по-плътно в новата си наметка и седна до огъня, настанявайки се на столчето на Морах, без да пита.
— Донесох ти малко пари — каза тя рязко. — И цял чувал с храна.
Морах кимна.
— Откраднати? — попита тя без интерес.
Алис поклати глава:
— Той ми ги даде — каза тя. — Старият лорд. Даде ми и тези дрехи.
Морах кимна.
— Много са хубави — каза тя. — Достатъчно хубави за самата лейди Катрин. Достатъчно хубави за блудницата на лорд Хю.
— За такава ме смятат — каза Алис. — Но той е стар, Морах, и беше много болен. Не ме докосва. Той е… — тя млъкна рязко, когато мисълта и хрумна за пръв път. — Той е мил с мен, Морах.
Тъмните вежди на Морах се сключиха рязко.
— Значи му е за първи път в живота — каза тя замислено. — Мил? Сигурна ли си? Може би му трябваш за нещо, и просто дебне момента.
Алис се поколеба.
— Възможно е — каза тя. — Никога не съм познавала човек, който да прави планове за толкова далече напред. Помислил е за всичко — от смъртта си до смъртта на сина на младия лорд, който дори не е заченат. Отредил ми е място в кроежите си — да работя за него сега; той има нужда от писар, който е готов да пази тайни, и ще ме изпрати на сигурно място в някой манастир, когато работата ми приключи. — Тя млъкна рязко, срещайки недоверчивия тъмен поглед на Морах. — Това е единственият ми шанс — каза простичко. — Той казва, че ще ме изпрати във Франция, в някой тамошен манастир. Той е единственият ми шанс.
Морах промърмори нещо под нос и се обърна, за да се качи по стълбата до полуетажа за спане.