— Сложи водата — каза тя. — Ще смачкам малко лайка. Трябва ми, за да си проясня мислите.
Алис наведе глава, раздуха огъня и сложи малкото трикрако котле с вода в червената жарава. Когато водата закипя, Алис хвърли вътре шепа цвят от лайка и го остави да се запари. Когато Морах слезе с торбичката си с кости за гадаене, двете с Алис пиха, подавайки си една на друга единствената нащърбена рогова чаша.
Морах пи жадно, а после разтърси кесийката с костите.
— Избирай — каза тя, като поднесе кесията на Алис.
Алис се колебаеше.
— Избирай — повтори Морах.
— Това магьосничество ли е? — попита Алис. Не се страхуваше, сините ѝ очи бяха приковани предизвикателно върху Морах. — Това черни изкуства ли са, Морах?
Морах сви рамене.
— Кой знае? — каза тя безгрижно. — За един са черни изкуства, за друг — занаят на знахарка, а на трети пък му се струва, че някаква глупава старица мърмори безумия. Често показва истината — само това знам.
Алис сви рамене и след нетърпеливия жест на Морах взе една от издяланите плоски кости, после друга, сетне трета, от кесийката.
Морах се взря в избраното.
— Портата — каза тя най-напред. — Това е изборът ти, това е мястото, където се намираш сега. Трите пътя, които се намират пред теб — животът в замъка с неговите радости и опасности, и облаги; животът на монахиня, за чието възвръщане ще трябва да се бориш като светица; или тук — бедност, мръсотия, глад. Но и… — тя се засмя тихо, — невидимост. Най-важното нещо за една жена, особено ако е бедна, особено ако ще остарее някой ден.
Морах започна да изучава втората кост, върху която бе надраскана с ръждивокафяво мастило руна.
— Единение — каза тя, изненадана. — Когато направиш избора си, имаш възможност за единение — да пътуваш, насочвайки сърцето и ума си в една и съща посока. Отдай сърцето си на някаква цел, и ѝ остани вярна. Една цел, една мисъл, една обич. Каквото пожелаеш: магия, твоят Бог, любов.
Лицето на Алис беше бяло, очите ѝ — почти черни от гняв.
— Не го искам — каза тя през зъби. — Не искам любов, не искам страст, не искам желание, не искам него. Искам да се върна където ми е мястото, в манастира, където в живота ми ще има ред, спокойствие, сигурност и охолство. Това е всичко.
Морах се засмя.
— Не много, тогава — каза тя. — Не е много за една селянка от пустошта край Боус, бегълка, избягала монахиня. Не е кой знае какво желание — спокойствие, сигурност и богатство. Никак не искаш много!
Алис раздразнено тръсна глава.
— Ти не разбираш! — възкликна тя. — Наистина не е голямо желание. Това е животът ми, това е, с което съм свикнала. Това е истинското ми място, мястото, което заслужавам. Имам нужда от него сега. Имам нужда от святост — и живот, в който мога да бъда спокойна. Святост и удобство.
Морах поклати глава, усмихвайки се на себе си.
— Това е рядко съчетание — каза тя меко. — Святост и удобство. Мислех си, че в повечето случаи пътищата към светостта са каменисти.
Алис сви рамене раздразнено.
— Откъде би могла знаеш? — запита тя. — Нима някога си следвала друг път освен този на собствения си избор?
Морах кимна.
— Но следвам един път — напомни тя на Алис. — И с право ме наричат „мъдра жена“. Това ти казва руната на Единението. Избери един път и го следвай неотклонно.
Алис кимна.
— А последната?
Морах я преобърна, погледна двете страни и за миг се взря внимателно в тях.
— Один. Смърт — каза тя небрежно и пъхна костите обратно в торбичката.
— Смърт! — възкликна Алис. — За кого?
— За мен — каза Морах с равен тон. — За стария лорд Хю, за младия лорд Хюго, за теб. Да не би да си мислеше, че ще живееш вечно?
— Не… — Алис се запъна. — Но… скоро ли имаш предвид?
— Винаги е твърде скоро — отвърна Морах с внезапно раздразнение. — Ще имаш своите дни на страст, на избори, които да направиш, преди да стигнеш до нея. Но винаги е прекалено скоро.
Алис нетърпеливо чакаше още нещо, но Морах пиеше жадно чая си и не поглеждаше към нея. Алис извади кесийката с медни монети от джоба си и я сложи в скута на Морах. Морах я блъсна на пода.
— Няма повече — каза тя троснато.
— Тогава говорѝ с мен — каза Алис. За миг бледото ѝ лице потръпна и тя отново приличаше на дете. — Говори с мен, Морах. На онова място съм като затворничка. Всички освен стария лорд са мои врагове.
Морах кимна.
— Ще избягаш ли? — попита тя без особен интерес. — Ще избягаш ли отново?
— Сега имам коня — каза Алис: гласът ѝ се оживи, когато я осени идеята. — Имам коня, и ако имах пари… — Босият мръсен крак на Морах веднага се протегна и затисна кесията, която беше съборила на пода. — Трябва да има някой орден от монахини, в който биха ме приели — каза Алис. — Трябва да си чула за някое място, Морах!