Най-големите им врагове бяха епископите — принцовете на църквата — и манастирите, а сега епископите трябваше да се борят за богатствата си, а можеше да се наложи да се борят и за живота си. Старият лорд виждаше как постепенно настъпват добрите времена за сина му, за неродения, все още незаченат наследник на сина му, и за неговия син след това. Внукът на Хюго щеше да е по-богат със земя от всеки лорд в Англия, щеше да има на разположение повече хора от повечето благородници. Можеше да се възползва от голямото си влияние и в делата си с Шотландия, и в делата си с Англия. Щеше да притежава собствено малко кралство. Кой можеше да предположи до какви висини би могло да се издигне семейството, ако чакаха и използваха предпазливостта и благоразумието си, както бяха правили винаги?
Но младият лорд Хюго не искаше да чака шанса да се сдобие с големите манастирски владения след може би пет или десет години. Не искаше да чака овцете да бъдат остригани, наемите за арендаторите да бъдат постепенно увеличавани, да чака внасянето на годишните ренти. Искаше богатство и власт веднага. Имаше приятели, които притежаваха товарни коли, един, който имаше флотилия от баржи, друг, който добиваше въглища и желязна руда, трети, който му говореше за кораби, кръстосващи океана и за съкровища, които можеха да се придобият от страни извън Европа, отвъд границите на познатия свят. Говореше за търговия, за даване на парични заеми с нови, доходни лихви. Никога не показваше нетърпението си пред баща си и Алис се боеше още повече от тази негова странна, неприсъща дискретност.
— Той иска да отиде в Лондон — предупреди тя стария лорд.
— Знам — каза той. — Възпирам го, но той няма да търпи това вечно.
Алис кимна.
— Чула ли си нещо повече? — попита старият лорд. — Някакви кроежи, някакви планове? Мислиш ли, че нетърпението му става толкова силно, че би ме отровил или затворил под ключ?
Ноздрите на Алис се разшириха, сякаш можеше да долови мириса на опасността във въпроса.
— Не съм чула нищо — каза тя. — Само казвах, че младият лорд няма търпение да си проправи път в света. Не го обвинявам в нищо.
Старият лорд цъкна нетърпеливо с език.
— За мен е важно да не се боиш да го обвиниш, Алис. Ти си в покоите на снаха ми, чуваш клюките на жените. Катрин знае много добре, че ако не зачене дете, преди да е изтекла годината, ще намеря начин да се отърва от нея. Най-доброто за нея ще бъде да се отърве от мен, преди аз да предприема някакъв ход. Хюго е полудял от желание да се добере до двора и до Лондон, а аз му препречвам пътя на юг. Подслушвай заради мен, Алис. Наблюдавай заради мен. Ти ходиш навсякъде, можеш да чуваш и да виждаш всичко. Дори не е необходимо да обвиняваш Хюго или Катрин. Просто трябва да ми съобщаваш подозренията си — и най-слабите си подозрения.
— Нямам никакви подозрения — каза Алис твърдо. — Лейди Катрин говори за вашата смърт като за някакво събитие в бъдещето, нищо повече. Никога не съм я чувала да признава, че се бои от развод или анулиране на брака. А лорд Хюго идва в покоите ѝ съвсем рядко, и аз никога не се виждам с него извън вашата стая.
Той помълча.
— Не се виждаш с Хюго извън моята стая? — поиска да се увери после.
Алис поклати глава.
— Той не те причаква?
— Не — отвърна Алис.
Беше вярно. Или отварата на Морах бе подействала, или старият лорд бе дал ясно да се разбере какви са желанията му. Когато Алис се върна в замъка от колибата на Морах, Хюго ѝ беше намигнал без капчица разкаяние, но никога повече не ѝ бе казвал да отиде в стаята му. След това тя гледаше да не се изпречва на пътя на младия лорд, доколкото ѝ беше възможно, и гледаше в земята, когато трябваше да мине покрай него. Но една студена сутрин, в помещението за стражите под личните покои на стария лорд, тя тъкмо слизаше по малкото стълбище, когато видя Хюго, който чакаше да се качи.
— Вечно бързаш, Алис — каза Хюго дружелюбно. Хвана я здраво за ръкава. — Как е баща ми днес?
— Той е добре, милорд — каза Алис. Не откъсваше очи от каменните плочи между ботушите му за езда. — Спа добре, кашлицата му отслабна.
— Кашлицата му е от това влажно време — каза Хюго. — Можеш да почувстваш как мъглата се задава откъм реката, нали, Алис? Не те ли смразява до кости?
Алис хвърли бърз поглед нагоре към него. Смуглото му лице беше наведено към нея, много близо, сякаш очакваше да му прошепне отговора си.
— Не се оплаквам, милорд — каза тя. — А пролетта ще дойде скоро.