— О, чак след месеци — каза Хюго. — Тепърва ни чакат дълги дни на тъмнина и студ. — Той прошепна думите „тъмнина и студ“, сякаш с тях я подканваше към осветената от огъня топлина на стаята си.
— Не чувствам студа — каза тя въздържано.
— Неприязън ли изпитваш към мен, Алис? — попита Хюго рязко. Пусна ръкава ѝ и обгърна с длани лицето ѝ, повдигайки го към себе си. — Казала си на баща ми, че съм те поканил, и че ти не си имала желание. Неприятен ли съм ти, Алис?
Алис стоеше неподвижно и гледаше неотклонно сребристата белота на яката му, падаща на гънки, сякаш тя можеше да охлади вълнението ѝ.
— Не, милорд — каза тя любезно. — Разбира се, че не.
— Но така и не дойде в стаята ми — отбеляза той. — И си разправяла разни истории на баща ми. Затова той ми каза да не ти посягам. Знаеше ли това?
Той държеше нежно лицето на Алис. Тя хвърли крадешком бърз поглед към очите му: той ѝ се усмихваше.
— Не знаех това.
— Значи ме харесваш? — запита той. Едва сдържаше смеха си от абсурдността на разговора. Алис почувства как и в нея с бълбукане се надига смях.
— Не ми подобава да ви харесвам или да не ви харесвам, милорд — каза Алис сдържано. Под пръстите му, по бузите ѝ лазеха тръпки.
Хюго спря да се смее, задържа неподвижно лицето ѝ с една ръка, и с връхчето на пръста си внимателно очерта линия от външния край на окото ѝ, надолу по скулата до ъгълчето на устната ѝ. Алис застина, неподвижна под ласката му. Той се наведе малко по-близо. Алис затвори очи, за да не вижда приближаващото се, усмихнато, решително лице на Хюго. Той се поколеба на сантиметър, после на милиметри от устните ѝ.
— Но аз те харесвам, Алис — каза той меко. — А баща ми няма да живее вечно. И мисля, че ще почувстваш студа, ако се върнеш отново в земите край Боус.
Алис мълчеше. Усещаше топлината на дъха му по лицето си. Устните му бяха много близо до нейните. Не можеше да се отдръпне от целувката му, можеше само да чака, безпомощна, с обърнато нагоре лице, с бавно, сънено затварящи се очи. После ръцете му се откъснаха от лицето ѝ и той се отдръпна. Алис отвори рязко очи и се взря в него изненадано.
— Когато сама пожелаеш, Алис — каза той мило, обърна се рязко, излезе бързо от стаята и изтича по витите стълби на кулата до стаята на баща си.
Никой не ги беше видял, никой не ги беше чул. Но лейди Катрин знаеше.
Когато повикаха Алис в стаята на жените, за да шие, лейди Катрин я настани на едно столче близо до себе си, където можеше да наблюдава лицето на Алис, докато другите говореха.
— Много си мълчалива — каза тя на Алис.
Алис вдигна поглед нагоре с любезната си, почтителна усмивка.
— Слушах, милейди — каза тя.
— Никога не говориш за собствените си роднини — каза лейди Катрин. — Имаш ли други близки освен лудата старица в пустошта?
— Не — каза Алис. — Освен онези в Пенрит — поправи се тя.
Лейди Катрин кимна.
— И нямаш любим? Нито годеник? — попита тя небрежно. Другите жени мълчаха, заслушани в разпита.
Алис само се усмихна, но направи леко движение с рамене и с глава, за да покаже съжалението си.
— Не — каза тя. — Не и сега. Някога имах любим — тя хвърли поглед към мистрес Алингам. — Вие сигурно го познавате, мистрес Алингам. Том от фермата с овцете. Но нямах зестра и заминах за Пенрит, а той се ожени за друго момиче.
— Може би трябва да ти дадем зестра и да те изпратим да се омъжиш! — възкликна ведро лейди Катрин. — Животът е скучен за теб тук, където не те вижда никой мъж и никога не се случва нищо. На нас ни е добре — всички сме омъжени, или вдовици, или сгодени — но едно момиче като теб би трябвало да се омъжи и да ражда деца.
Алис усети как капанът се разтваря пред нея.
— Много сте любезна, милейди — каза тя колебливо.
— Значи въпросът е уреден! — каза бодро лейди Катрин. Гласът ѝ стържеше като диамант по стъкло. — Ще помоля негова светлост лорд Хюго да потърси сред войниците добър мъж за теб, и лично ще ти дам зестра.
— Не мога да се омъжа — каза Алис внезапно. — Ако се омъжа, не мога да запазя уменията си.
— Как така? — попита лейди Катрин, като отвори сивите си очи много широко. — За да си лечителка, не е нужно да си девица, освен ако не се занимаваш с магия, нали?
— Не си служа с магия — каза Алис бързо. — Аз съм просто билкарка. Но не бих могла да си върша работата, ако принадлежа на някой мъж. Тя поглъща много време и е уморителна. Моята сродница живее сама.
— Но тя е вдовица — прекъсна я мистрес Алингам, и беше възнаградена с бърза, лека усмивка от лейди Катрин.
— Значи можеш да се омъжиш и въпреки това да запазиш уменията си — заяви тържествуващо лейди Катрин. — Ти си стеснителна, Алис, това е всичко. Но ти обещавам, че ще ти намерим чудесен млад съпруг, който ще бъде внимателен и ще се грижи за теб.