Той се засмя меко в тишината на стаята. Искаше тя да го нарича „Хюго“, искаше да му нарежда кога да я люби. Искаше да я вижда уморена от грижите за сина му, уморена от неговата страст. Погледна невярващо отново към нея. Помисли си, че няма да стори нищо, за да наруши обещанието между тях. Нямаше да я насилва, нямаше да я плаши. Искаше я такава, каквато беше в онова зърнато късче от бъдещето: уверена, чувствена, весела. Силна жена, уверена в собствената си сила да го командва и да управлява собствения си живот.
Той я наметна с някаква завивка. Тя не помръдна. Наведе се и нежно положи една целувка върху гладката извивка на шията ѝ, точно под ухото. Мирисът на кожата ѝ го възбуди отново. Той се засмя тихо. „Милейди Алис“, изрече меко. После се изправи на крака и излезе от стаята.
Илайза се навърташе до вратата, със светнало от възбуда кръгло лице.
— Всичко е спокойно, милорд — каза тя. — Не сте ли с нея? Не я ли желаете сега?
Лорд Хюго хвърли бърз поглед надолу по стълбите към голямата зала под тях.
— Вдигни си полите — каза рязко.
Устата на Илайза оформи малко изненадано „О“.
— Милорд… — изрече тя в неубедителен протест, примесен с възторг. Той хвана роклята ѝ в едната си твърда ръка и грубо я вдигна до кръста ѝ. Подпря я на каменната стена и грубо натика члена си в нея. Илайза изпищя от острата болка, а той веднага затули устата ѝ с длан и изсъска:
— Глупачка! Да не искаш половината замък да се изсипе тук?
Над ръката му, очите на Илайза се изцъклиха и го загледаха умолително. Той се задвижи в нея и след няколко тласъка застина, със здраво стиснати клепачи и уста, мрачно изкривена в спазъм на облекчение, което приличаше на гняв.
Илайза ахна от болка, когато той я пусна, и залитна на една страна, като се държеше за натъртената шия и бършеше чатала си с роклята.
Хюго бръкна в джоба си и ѝ подхвърли две сребърни монети.
— Ще си мълчиш и за това — каза той. Обърна ѝ гръб и тръгна бавно през галерията, надолу по стъпалата към голямата зала.
Тя отиде до вратата и го проследи как слиза по стълбите и спира в преддверието, оправяйки дрехите си, видя как после раменете му се изпъват назад, а усмивката му се появява, когато отвори вратата към подиума и се върна да седне при баща си и съпругата си.
— Проклет да си, Хюго — промълви тя. Трепна от болка и тръгна към стаята на жените. — Почти съсипана нова рокля, полуудушена, и обладана за един шилинг — каза си тя нещастно. Сви се на сламеника си, и хвърли поглед през стаята към Алис, която лежеше, все още спяща, както Хюго я беше оставил.
— И всичко това, защото тази проклета никаквица те урочаса да не можеш да бъдеш мъж с нея — промърмори тя мрачно. — Видях те, долно копеле. Видях те да лягаш до нея и да пъхаш пръст в нея и да не смееш да направиш повече, докато тя мълвеше заклинания срещу теб и цялото ти семейство. А после се възползва от мен! Проклет да си — възропта тя, като изхлузи роклята си и се покри с една завивка. — Долно копеле.
Алис се обърна в съня си, с протегната ръка, търсейки Хюго.
— Любов моя — прошепна тя.
На другия ден Алис беше болна, с натежали очи, пребледняла, отровена от виното. Не пожела да яде нищо, пиеше само вода. Всъщност всички в замъка, от Хюго, та чак до най-окаяната кухненска прислужница, бяха пили по-обилно, отколкото през цялата година, и сега си плащаха за това.
Едва след обяда някои от жените се почувстваха по-добре. После лейди Катрин им нареди да седнат в галерията и да шият, докато тя предеше. На Алис наредиха да чете на глас от книга с истории.
Алис, измъчвана от гадене и с пулсираща от болка глава, чете, докато зле отпечатаните думи затанцуваха пред очите ѝ. Бяха любовни истории, разкази за дами в замъци, и рицари, които ги боготворяха. Алис остави мислите си да се реят, докато четеше романса — знаеше, че животът не е като тези истории.
— Значи лорд Хюго те занесе по стълбите снощи? — Сухият глас на лейди Катрин прекъсна четенето. Алис примигна. — Отнесе те чак до стаята ти, нали?
— Съжалявам, милейди — каза Алис. — Не мога да си спомня. Бях почти в несвяст и не знам какво съм правила.
— Той занесе ли я? — обърна се лейди Катрин към Илайза.