— Да — каза Илайза дръзко. Тази сутрин изпитваше болка отвътре и винеше Алис за това, че похотта на Хюго се бе извратила в жестокост.
— Във вашата стая? — попита лейди Катрин.
— Да — каза Илайза отново.
— И ти беше с тях? — поиска да се увери лейди Катрин.
Илайза се поколеба. Би дала много да си отмъсти на Хюго, казвайки, че ѝ е наредил да остане отвън. Но рисковете бяха прекалено големи. Гневът на младия лорд беше бърз и непредсказуем, а тя имаше петна по роклята и две сребърни монети по шест пенса, които щяха да подкрепят едно обвинение срещу нея.
— Да — каза тя. — Той я хвърли на сламеника ѝ и ми нареди да я наглеждам и да се уверя, че няма да повърне и да лежи в мръсотията като куче.
Бледата кожа на Алис се изчерви до алено.
— Колко неприятно за него — каза лейди Катрин с лека тържествуваща нотка в гласа. — Мисля, че ще е по-добре в бъдеще да пиеш ейл, Алис.
— И аз мисля така, милейди — каза Алис тихо. — Много съжалявам.
Лейди Катрин кимна с ледена усмивка и се изправи, докато мистрес Алингам премести чекръка ѝ в едно петно зимна слънчева светлина, която падаше върху дървения под, ярко оцветена от рисуваното стъкло на еркерния прозорец.
— Той направи ли това? — прошепна настойчиво Алис на Илайза. — Хвърли ли ме?
— Легна до теб — каза Илайза злобно. — Спасих ти кожата пред милейди, като не казах. Той ми даде две сребърни монети по шест пенса, за да стоя на пост. Стоях да пазя на вратата, когато той те хвърли на сламеника ти, разсъблече те и легна до теб и пъхна пръст в теб.
Алис побеля и придоби изражение, сякаш щеше да падне.
— Не е възможно — каза тя.
— Но се случи — каза Илайза рязко. — Видях да го прави.
— Но аз не чувствам нищо — каза Алис.
— За какво си шушукате, момичета? — намеси се лейди Катрин.
— За цвета на коприната, лейди Катрин — каза Илайза веднага. — Мисля, че е твърде ярка. Алис иска да я запази така, както си е.
Илайза вдигна гоблена, който Алис така старателно бе шила през изминалата седмица, и лейди Катрин го огледа замислено, наклонила глава на една страна.
— Разпорете го — каза тя. — Права си, Илайза, трябва да е в по-блед цвят, всеки може да види това. Алис ще трябва да спре да чете, да го разпори и да започне работата съвсем отначало.
Алис взе чифт сребърни ножици и започна да реже конците — седемдневен труд, който трябваше да бъде извършен отначало. Илайза се наведе над гоблена.
— Не е боляло, защото си го искала — прошепна тя. — Остави го да ти свали роклята и хвана ръката му и я насочваше, като последна блудница! И то след всичките ти приказки, че не искаш да бъдеш с мъж.
Алис почувства как целият ѝ свят се размества и разклаща.
— Не е възможно — каза тя.
Илайза сви рамене:
— Нищо ли не помниш?
Алис затвори очи. Смътно, като сън, си спомняше сънлива чувственост, увереност и привързаност, които не беше изпитвала никога през живота си в будно състояние. Спомни си някакъв жест, как се претърколи на една страна и притегли ръката му върху себе си, как пъхна дланта му между бедрата си. Лицето ѝ се обля в пот и алена руменина.
— О, Боже мой — каза тя.
— Какво си спомняш? — попита Илайза нетърпеливо. — Какво каза, за да го спреш?
Алис поклати безмълвно глава.
— Пожелах го — каза тя. Беше толкова нещастна, че гласът ѝ прозвуча глухо.
— Какво?
— Бях пияна и го пожелах — каза Алис отново. — Ако беше пожелал да ме обладае, щеше да може да ме има. Ти нямаше да го спреш, а аз нямаше да искам той да спре. Той можеше да ме обладае като която и да било малка блудница в замъка, нямаше да намеря думи да го спра. Чувствах се покварена и разпусната. Той можеше да ме има. — Тя ожесточено разтърка очи с опакото на дланта си. — Загубена съм, ако не успея да спра тази болест — каза тя. — Ще загубя всичко, ако не успея да се опазя. Загубена съм, освен ако не използвам силата си. Трябва да се опазя с цялата сила, която мога да овладея. — Тя рязко захвърли ръкоделието си и тръгна към вратата.
— Алис! — възкликна заповеднически лейди Катрин. — Какво си мислиш, че правиш? Как се осмеляваш да излизаш безцеремонно от стаята, без да съм те освободила?
Алис се обърна ожесточено към нея, цялото ѝ лице пламтеше от гняв и отчаяние.
— О, оставете ме на мира, лейди Катрин! — възкликна тя с горчивина. — Вече не се боя от вас. Единственото, което можехте да ми отнемете, вече го няма. Не съм родена да бъда жена като вас, жена като тези… — тя направи рязък, пренебрежителен жест към четирите жени, чиито зашеметени лица бяха обърнати към нея, със зяпнали уста. — Тези жалки, глупави слугини. Но сега видях себе си истински. Не съм по-добра от никоя от вас. У мен няма нищо специално. Аз съм грешница и глупачка. Но поне сега виждам ясно пътя си. Сега съм жена без страх.