Алис потръпна — едва доловимо движение, което издаде дълбокия ѝ страх.
— Много добре — каза тя спокойно.
Свещеникът пристъпи напред и поднесе към нея Библията.
— Сложи лявата си ръка върху Светото Писание — каза той. — Вдигни дясната си ръка и кажи: „Аз, Алис от Боус, тържествено се кълна и заявявам, че не съм вещица.“
— Аз, Алис от Боус, тържествено се кълна и заявявам, че не съм вещица — изрече Алис с равен тон.
Един пън падна в решетката на огнището и изпрати дъжд от искри нагоре. Стаята беше така притихнала, че при този шум всички трепнаха леко.
— Никога не съм си служила с черните изкуства — произнесе монотонно свещеникът.
— Никога не съм си служила с черните изкуства — повтори Алис.
— Не съм си имала работа с дявола.
— Не съм си имала работа с дявола.
— Никога не съм виждала лика му, нито лицата на неговите слуги.
— Никога не съм виждала лика му, нито лицата на неговите слуги — повтори Алис. Ритъмът на клетвите я притискаше. Тя почувства как роклята ѝ отново овлажнява под мишниците, почувства студена пот да се стича по гръбнака ѝ. Помъчи се да запази спокойно изражение. Призляваше ѝ от страх.
— Не съм се сношавала с дявола, нито с някой от неговите слуги, нито с някое от неговите животни.
— Не съм се сношавала с дявола, нито с някой от неговите слуги, нито с някое от неговите животни — каза Алис. Гърлото ѝ се бе стегнало от страх, устата ѝ беше пресъхнала. Тя облиза устни, но самият ѝ език беше сух.
— Не съм кърмила дявола, нито някой от неговите слуги, нито някое от неговите животни.
— Не съм кърмила дявола, нито някой от неговите слуги, нито някое от неговите животни — повтори Алис.
— Не съм правила восъчни изображения, нито съм изричала заклинания. Не съм призовавала призраци, нито вещици, нито вещери, нито някое от нечестивите създания.
— Не съм правила восъчни изображения, нито съм изричала заклинания. Не съм призовавала призраци, нито вещици, нито вещери, нито някого от нечестивите създания.
Гласът на Алис потрепери леко, но тя отново го овладя.
В пълната тишина на малката стая тя чу как сърцето ѝ биеше толкова силно, та си помисли, че всички ще го чуят и ще разкрият страха ѝ. Толкова ясно виждаше в ума си восъчните кукли, та ѝ се струваше, че всеки, който я погледне в лицето, ще може да ги види. Връхчето на пръста, с който беше начертала петоъгълника, потръпваше и я щипеше. Под нокътя ѝ беше останало малко брашно.
— И за да докажа, че не съм омърсена от тези дяволски умения… — поде свещеникът.
— И за да докажа, че не съм омърсена от тези дяволски умения… — повтори Алис. Опита се да се прокашля, за да прочисти гърлото си, но то беше прекалено стегнато.
— Приемам осветения хляб, тялото на нашия Господ Иисус Христос — завърши свещеникът.
Алис се втренчи в него в ням ужас.
— Повтори го — каза той, с поглед, внезапно изострен от подозрение.
— Приемам осветения хляб, тялото на нашия Господ Иисус Христос — каза Алис. Беше обгърнала здраво ръце около тялото си, от страх гласът ѝ бе отслабнал и едва се долавяше. Ноздрите на лейди Катрин се издуха, сякаш можеше да подуши ужаса на Алис.
Свещеникът вдигна сребърната табла и махна от нея ленената покривка. В средата на блестящия поднос имаше голямо бяло парче нафора с кръст върху него.
— Приемам тялото на нашия Господ Иисус Христос, и ям — каза свещеникът.
— Приемам тялото на нашия Господ Иисус Христос, и ям — изрече задъхано Алис. Погледна плътното парче нафора и разбра, че нямаше да е в състояние да го преглътне. Гърлото ѝ беше твърде стегнато, устата ѝ беше суха. Щеше да се задави с парчето, и тогава щяха да я хванат.
— И ако съм дала лъжлива клетва, ако наистина съм вещица, тогава нека то ме задави, и нека онези, събрали се за свидетели тук, правят с мен каквото пожелаят, защото съм прокълната — диктуваше настойчиво свещеникът.
Самите думи заседнаха на гърлото на Алис. Отвори уста, но от нея не излезе звук, опита се да прочисти гърло, но успя да издаде единствено дрезгав грачещ звук.
— Тя се задави! — възкликна възбудено лейди Катрин. — Задави се и не може да изрече клетвата!
— Кажи го, Алис — каза старият лорд, като се наведе напред.
— И ако съм дала лъжлива клетва, ако наистина съм вещица — гласът на Алис беше дрезгав, гърлото ѝ дращеше — тогава нека то ме задави, и нека онези, събрали се за свидетели тук, правят с мен каквото пожелаят, защото съм прокълната.