Алис кимна, без да каже нищо, после се измъкна от стаята и закуцука бавно надолу по стълбите към помещението на стражите. Илайза я чакаше.
— Помислих си, че ще се задавиш и ще те убият — каза тя, с разширени очи.
— И аз — каза Алис мрачно.
— Върни се с мен и кажи на останалите! Няма да повярват!
— Не — каза Алис.
— О, хайде! — настоя Илайза. — Няма да ми повярват, ако не им разкажеш и ти.
— Не — повтори Алис.
— Помислих си, че ще умра от уплаха! — възкликна Илайза развълнувано. — А когато се забави да повториш клетвата, си помислих, че ще те хванат! Никога не съм виждала нещо подобно! — Тя хвана Алис за ръката. — Хайде! — настоя тя. — Ела да разкажеш на другите!
— Пусни ме! — каза Алис, внезапно отърсвайки Илайза от себе си. — Пусни ме, проклета да си! Пусни ме!
Тя бутна грубо Илайза настрана и побягна надолу по стълбите, през залата, където слугите нареждаха големи кани с ейл и бира, и навън през двора към пекарницата. Едва там, когато се вмъкна през вратата, затръшна я зад гърба си и се отпусна до плочата на огнището, тя си позволи да се разплаче. И тогава, за свой ужас, почувства как позивът за повръщане се връща, надига се пак в гърлото ѝ.
Коленичи, обръщайки се с лице към жаравата в пещта, и почувства как гърлото ѝ се свива, за да удържи напиращата жлъчка. После повърна, бълвайки жлъчката в пепелта. Шест пъти се напъна и повръща, докато стомахът ѝ се изпразни, а в устата ѝ остана кисел вкус.
И именно тогава Алис позна страха. Защото в жаравата на огъня, цяла и недокосната, неопетнена в бялата си, кръгла форма, лежеше осветената нафора. Без никаква следа отгоре, цяла, каквато беше, когато тя се беше заклела, и я беше сдъвкала и преглътнала. Беше я задавила, както тя знаеше, че ще стане.
Глава 10
Нощта приближаваше, ставаше все по-тъмно и по-студено, и Алис, все още скрита в убежището си в пекарницата, слушаше виковете и глъчката по време на вечерята, а после — раздразнителните гласове на уморени слуги, които раздигаха масата. От вътрешния двор долавяше виковете на слуги, които излизаха от замъка и отиваха в града, чуваше маршируването на войниците, които се връщаха от поста си при портите на замъка — няколко ритмични стъпки, а после — безредно, тромаво влачене на крака към помещението за стражите, няколко подвикнати шеги, и най-сетне — вцепеняващата тишина на нощта. Алис продължаваше да чака, потънала в мрак и тишина, чакаше луната да се издигне над тъмната, масивна грамада на замъка, чакаше да угаснат последните потрепващи свещи по прозорчетата. Чакаше часовете на най-дълбоката нощ, седнала върху изстиващата плоча на огнището в пекарницата.
Тъй като ставаше все по-мразовито, тя взе някакво парцаливо старо палто, окачено зад вратата, загърна с него слабите си рамене и сложи няколко малки подпалки в жаравата. Когато те потрепнаха и пламнаха, тя сложи върху тях един сух пън. После остана напълно неподвижна, взираше се в пламъците и мълчеше. Седеше неподвижна и безмълвна в островче от самота, сякаш чакаше нещо да я споходи — някаква яснота или някаква надежда. Знаеше, че е грешница; далече, далече от Бога на своята майка, от Бога на невинното си детство в манастира. Въпреки часовете, прекарани на колене, въпреки усмивката върху лицето на статуята, на нея нямаше да ѝ бъде простено, задето беше избягала от сестрите си, когато огньовете на ада бяха пламнали около тях. Нямаше да ѝ бъде простено за греха на похотта. Не можеше просто да се възползва от услугите на дявола „временно“. Беше толкова далеч от Христовия мир, че повръщаше, ако ядеше хляба, осветен в Негово име.
Алис хвърли върху огъня още един пън. Пламъците потрепнаха и хвърлиха зловещи, движещи се сенки около нея. Навън в двора някой изпищя в престорен страх и извика „Да ме пази Господ!“, но Алис не се прекръсти. Знаеше, че единствена тя в целия този замък, не можеше в никакъв случай да се надява на спасение. Седеше до каменната плоча на огнището, сякаш превърнала се и самата тя в камък, и гледаше как в пламъците изгарят надеждите ѝ, шанса ѝ да се върне в абатството, шанса ѝ за опрощение. Цяла нощ тя бдя и чака край гаснещия огън, както майка бди край леглото на умиращо дете. Цяла нощ Алис гледаше как бъдещето ѝ изстива и рухва, и накрая прие отчаянието си.
— Загубена съм — изрече тя тихо, само веднъж.
С всичките ѝ планове — за бягство от замъка, за връщане в някое абатство, за възраждане на Църквата на Рим и убежище за нея — беше свършено. Алис разбра, че никога нямаше да бъде игуменка, нито дори отново послушница. Не можеше да вярва, че ще оцелее на някое свято място. Бог я беше белязал — беше се страхувала, че ще стане така — по време на изпълненото ѝ с паника бягство. Тя не можеше да сподели шепнешком греховете си в изповедалнята, не можеше да яде осветения хляб. Осветеното вино щеше да вкисне, ако тя само се приближеше до него. Светената вода би се превърнала в лед. Нафората би заседнала в гърлото ѝ и би я задавила, та да я повърне на стъпалата на олтара, и тогава те щяха да видят, всички щяха да видят късчето нафора, недокоснато от нейната осквернена, греховна уста. Никоя игуменка не би пропуснала да забележи у нея белезите, които я сочеха като жена, затънала в грях, жена, предала се на дявола. Не можеше да си проправи обратно път към светостта нито с хитрост, нито с лъжа. Не можеше да се изповяда и да получи опрощение. Беше затънала прекалено дълбоко. Беше затънала прекалено дълбоко. Беше черна като дълбините на реката в полунощ.