— Това не е естествено — каза една нощ Илайза на Алис. Свещта беше угасена, лежаха в тъмното. В другите ъгли на стаята се чуваха тихото дишане на мистрес Алингам и боботещото хъркане на Рут. Илайза отдавна беше престанала да се смее на буйните „лудории“ на лорд Хюго и съпругата му. Всички жени бяха ужасени от обрата, който бяха приели нещата между двамата.
— Чу ли я тази вечер? — попита Илайза. — Мисля, че е омагьосана. Не е естествено една жена да умолява мъж така. И му позволява да прави с нея всичко, което пожелае.
— Тихо — каза Алис. — Това си е нейният начин. А тя ще се наспи добре нощес и ще бъде мила и кротка на сутринта. И скоро ще разберем дали ще се ожреби.
— По-скоро дали ще се окучи — каза Илайза със сънлив кикот. — Но не е естествено, Алис. Виждала съм по нея синини, които той е направил с колана си. А когато ѝ ги показах, тя ми се усмихна… — Илайза замълча. — Беше ужасяваща усмивка — каза, неспособна да опише видяното. — Сякаш се гордееше.
Алис не каза нищо, и скоро Илайза вече дишаше дълбоко, просната напряко върху онази част от леглото, където спеше Алис. В продължение на час Алис лежа будна в тъмнината, гледаше как лъч лунна светлина се плъзга като студен пръст по тавана, и слушаше сумтящото хъркане на Илайза. После се измъкна тихо от леглото, излезе в галерията и хвърли върху огъня два пъна и шепа борови клонки.
От клонките изригнаха малки пламъчета и остър смолист мирис изпълни стаята. Алис го подуши и седна на топлата овча кожа пред огъня да гледа пламъците.
Замъкът беше потънал в дълбока, зимна тъмнина и нощна тишина. Алис изпита чувството, че е единственото будно, или дори живо същество в целия свят. Жаравата приемаше формите на малки замъци и пещери. Алис се взря дълбоко в червеното ѝ сияние, опитвайки се да различи форми и картини. Сладкият стипчив мирис на горящия бор ѝ напомни за майка Хилдебранд и тихия ѝ кабинет, където гореше малък огън от борови шишарки. Алис имаше навика да сяда в краката ѝ и да се обляга на коленете ѝ, докато четеше, и понякога майка Хилдебранд нежно отпускаше длан върху главата ѝ и се навеждаше напред да обясни нещо, или да се засмее търпеливо на някоя погрешно произнесена дума.
— Какво умно момиче — казваше тя с мекия си глас. — Какво умно момиче си ти, дъще моя Ан!
Алис потърка очи с ръкава на нощната си риза.
— Няма да мисля за нея — изрече тя в тишината на стаята. — Трябва да продължавам да не мисля за нея, да се възпирам от мисли за нея. Вече ще бъда без нея. Без нея, завинаги.
Вместо това се замисли за Морах и студената тъмна къщичка досами тресавището. Досега колибата на Морах сигурно вече бе затънала в сняг до стрехите. Алис направи гримаса, спомняйки си дългите, тъмни, зимни дни, и непрестанния, неблагодарен труд за прокопаването на пъртина от вратата до бунището, за да изнасят помията.
— Каквото и да правя сега — прошепна тя, — каквото и да ми струва — то е по-добро от онзи живот. Майка Хилдебранд щеше да знае това. Щеше да разбере това. Щеше да знае, че макар да съм много дълбоко затънала в грях… щеше да знае… — Алис млъкна, без да довърши. Знаеше, че игуменката никога не би приела аргумент, според който трудностите дават оправдание на грешника да върши грях след грях, стигайки до вратите на самия пъкъл.
— Няма да мисля за нея — повтори Алис.
Поседя известно време в мълчание, после огънят се раздвижи и я разбуди от бляна ѝ. Хвърли един малък пън върху омекналата жарава отзад и го загледа как засиява, а после почернява и пламва.
Зад гърба ѝ вратата към спалнята на лейди Катрин се отвори много тихо и Хюго излезе. Беше само по панталон, гърдите и гърбът му бяха голи, носеше в ръце ботушите, ризата и жакета си. Спря изненадано, когато видя Алис, така неподвижна до огнището. После се приближи.
— Алис — каза той.
— Хюго — отвърна тя. Не извърна глава да го погледне, не се беше сепнала при звука на глас в празна стая.
— Знаеше ли, че съм там? — попита той.
— Винаги знам кога си наблизо — каза Алис. Гласът ѝ беше сънлив. Хюго почувства как потръпва, когато се приближи към нея, сякаш тя беше обгърната отвсякъде от мощна сила.