Беше избрала за Морах проста зелена рокля — рокля за работеща жена, без корсаж и без горна пола; и след като Морах я облече, завърза колана и скъсиха полата с около един фут, тя изглеждаше добре.
— На колко години си, Морах? — попита Алис любопитно. Морах сякаш си беше стояла на една и съща възраст през целия живот на Алис. Вечно прегърбена, сивокоса, сбръчкана и мръсна.
— Достатъчно стара — каза Морах неотзивчиво. — Няма да нося тази проклета шапка.
— Тогава само ще ти среша косата — каза Алис.
Морах отблъсна ръката ѝ.
— Престани, Алис — каза тя. — Може и да съм далече от дома си, но няма да се променя. Не искам да ме докосваш, не искам да те докосвам. Мога да се защитавам: аз съм таралеж, а не питомно зайче. Стой настрана от мен и няма да те убода.
Алис се отдръпна.
— Никога не си искала да те докосвам — каза тя. — Дори когато бях малка. Дори когато бях бебе. Съмнявам се да си ме докосвала повече, отколкото се е налагало. Не помня да съм седяла на коляното ти. Не помня да си държала ръката ми. Ти си студена и сурова жена, Морах. Израснах край теб, изпълнена с безкраен копнеж за мъничко нежност.
— Е, откри я, нали? — запита Морах без следа от разкаяние. — Намери майката, която искаше, нали?
— Да — каза Алис, признавайки истинността на казаното. — Да, наистина я намерих. И благодаря на Бог, че я намерих, преди да съм паднала в ръцете на Том от благодарност.
Злорадство просветна по лицето на Морах.
— А как се отплати за любовта? — попита тя. — Когато откри майката, която търсеше, когато намери жената, която да те прегръща и да те целува за лека нощ, да ти разказва истории за светците и да те учи да четеш и пишеш? Каква дъщеря беше ти, Алис?
Алис извърна към Морах пребледнялото си лице и каза:
— Недей.
— „Недей“? — повтори Морах, като нарочно се правеше, че не разбира. — Какво „недей“? Да не казвам как цялата тази обич беше толкова важна за теб, та още в първия миг, щом подуши дим, ти хукна като попарена котка? Да не ти напомням, че я остави да изгори с всичките ти сестри, докато ти си вървеше спокойно към дома? Да не ти напомням, че си Юда?
— Може да съм студена, но поне съм почтена. Реших да ти дам храна и подслон и спазих обещанието си. Направих дори повече от това — макар че сега ти е удобно да го забравиш. Но аз наистина те люлеех на коленете си и ти разказвах приказки. Опазих те, както обещах, че ще сторя. Научих те на всичките си умения, предадох ти цялата си сила. От най-ранна възраст те оставях да гледаш всичко, да учиш всичко. В пустошта винаги е имало знахарка, и ти щеше да бъдеш знахарката след мен.
— Но ти се оказа твърде хитра, за да бъдеш мъдра. Пожела сама да намериш съдбата си, и затова се зарече да обичаш вечно майката игуменка и нейния Бог; но при първия намек за опасност побягна като сърна. Побягна от нея, обратно при мен; а после избяга от своя Бог обратно при магията. Ти си жена, която не е вярна на нищо и на никого, Алис. Вярна си на онова, което ще ти послужи да постигнеш целта си.
Алис се беше извърнала и гледаше навън през прозореца, където слънцето пробиваше носещите сняг облаци, сурово и ясно. Морах забеляза ръцете ѝ върху каменния перваз, стиснати така силно в юмруци, че кокалчетата на пръстите бяха побелели.
— Не съм много стара — каза Алис, с треперещ глас. — Още нямам седемнайсет. Няма да избягам отново. От пожара насам научих някои неща. Няма да избягам сега. Научих…
— Какво научи? — запита Морах.
— Научих, че за мен щеше да е по-добре да бях умряла с нея, отколкото да живея със съвест, обременена от смъртта ѝ — каза Алис. Обърна се отново към стаята и Морах видя, че лицето ѝ беше мокро от сълзи. — Мислех си, че ми стига да оцелея, че това е всичко, което има значение — каза тя. — Сега знам, че цената, която платих за бягството си, е висока, прекалено висока. За мен щеше да е по-добре да бях умряла редом с нея.
Морах кимна.
— Защото сега си сама — каза тя.
— Много, много самотна — каза Алис.
— И все още в опасност — поиска да се увери Морах.
— В смъртна опасност, всеки ден — каза Алис.
— И дълбоко затънала в грях — довърши Морах със задоволство.
Алис кимна.
— Вече не мога да получа прошка — каза тя. — Никога не мога да се изповядам. Не мога да се покая. Вече никога няма да достигна рая.
Морах се изкиска.
— Значи все пак си моя дъщеря — каза тя, сякаш отчаянието на Алис беше част от забавна комедия. — Моя дъщеря във всяко отношение.
Алис се замисли за миг, а после кимна. После сведе глава в знак, че приема поражението си.
Морах кимна.
— Все още можеш да бъдеш знахарка — каза тя бавно. — Трябва да видиш как всичко си отива от теб. Трябва да видиш как всичко ти се изплъзва, преди да помъдрееш достатъчно, та да се справяш без него.