Съзнавах, че изживявам незабравим момент от живота си — от онези моменти, които успяваме да разберем едва след като отминат. Присъствах там изцяло, без минало и бъдеще, съществувах само в онази утрин, имаше я само онази музика, благост и неочаквана молитва. Изпаднах в нещо като благоговение, екстаз и благодарност, че ме има на този свят; бях доволен, че съм изпълнил призванието си въпреки неодобрението на семейството ми. В онова обикновено параклисче, в гласа на момичето, в утринната светлина, която обливаше всичко наоколо, отново осъзнах, че величието на Бог се проявява в простите неща.
След като дълго плаках, стори ми се цяла вечност, тя спря. Обърнах се и установих, че е от енориашите ми. Оттогава станахме приятели и винаги когато можехме, се отдавахме на благоговение чрез музиката.
Но идеята за брака ме свари напълно неподготвен. Тъй като до известна степен бяхме близки, пожелах да узная как очаква да я приемат в семейството на мъжа й.
— Зле. Много зле.
Съвсем деликатно я попитах дали не е принудена да се омъжи поради някаква причина.
— Девствена съм. Не съм бременна.
Попитах я дали вече е съобщила на собственото си семейство. Тя каза, че да. Стреснали се, майка й плакала, а баща й я заплашвал.
— Когато идвам тук, за да възхвалявам Девата с моята музика, не мисля какво ще си кажат околните, аз просто споделям с нея чувствата си. И откакто съм сред хора, винаги съм била такава — аз съм съд, в който се проявява Божествената енергия. Тази енергия сега изисква от мен да имам дете, за да мога да му отдам всичко, което моята родна майка никога не ми е дала — закрила и сигурност.
— Никой не е сигурен на този свят — отвърнах. Бъдещето беше пред нея, щеше да има предостатъчно време да изживее чудото на раждането. Ала Атина бе взела решение.
— Света Тереза не се е разбунтувала] срещу болестта си, напротив — видяла е в нея знак за прослава. Света Тереза е била много по-млада от мен, била е на петнайсет години, когато е решила да влезе в манастир. Не й позволили, но тя не се примирила. Отишла да говори лично с папата. Можете ли да си представите за какво става въпрос? Да разговаря с папата! И успяла да постигне желанията си.
Същата тази прослава сега иска от мен да направя нещо значително по-лесно. И по-благоприятно от болест. Да стана майка. Ако чакам прекалено дълго, няма да мога да бъда другар на детето си, разликата във възрастта ще е голяма и вече няма да споделяме същите интереси.
Настоявах, че няма да бъде единствената.
Но Атина продължи, сякаш изобщо не ме беше чула.
— Щастлива съм само тогава, когато мисля, че Господ съществува и ме слуша. Но това не е достатъчно да продължа да живея по същия начин, няма смисъл. Опитвам се да изразявам радост, каквато не изпитвам, прикривам тъгата си, за да не тревожа хората, които толкова много ме обичат и се притесняват за мен. Но напоследък си мисля за самоубийство. Вечер, преди да заспя, дълго разговарям със себе си, моля се тази идея да изчезне, защото тя би била проява на неблагодарност към всички, бягство, начин да увелича мъката и страданието по света. Сутрин идвам тук, за да поговоря със светицата, моля я да ме освободи от демоните, с които разговарям нощем, До момента даваше резултат, но започвам да губя сили. Зная, че имам мисия, която твърде дълго съм отхвърляла. Време е да я приема.
А мисията ми е да стана майка. Трябва да я изпълня или ще полудея. Ако не видя как вътре в мен расте живот, повече няма да мога да приема и живота извън мен.
Лукас Йесен-Петерсен, бивш съпруг
Когато Виорел се роди, тъкмо бях навършил двайсет и две. Вече не бях студент, който току-що се е оженил за бивша своя приятелка от университета, а мъж, отговорен за прехраната на семейството си, понесъл огромен товар на плещите си. Родитйлите ми, разбира се, дори не дойдоха на сватбата ихе зарекоха, че ще ми откажат всякаква финансова подкрепа, ако не напусна Атина и не получа попечителство над сина си (по-точно баща ми заяви това, тъй като майка ми се обаждаше по телефона и плачеше — ту казваше, че съм луд, ту, че искала да гушне внука си). Аз се надявах упорството им да мине, като разберат колко обичам Атина и че съм решен да остана с нея.
Но то не минаваше. И сега ми се налагаше да се грижа за жена си и сина си. Прекъснах следването в инженерния факултет. Баща ми се обади. Заплашваше ме и ме молеше ласкаво. Казваше, че ако продължавам в същия дух, ще ме лиши от наследство, но ако се върна в университета, той ще ми помага „временно“ — по негови думи. Аз отказах. Романтизмът на младежките години изисква от нас да сме крайни. Казах, че мога и сам да решавам проблемите си.