А там един от моите нападатели ми благодари, че не съм раздухал случая. Каза, че съм много мръсен — целият бях оцапан с кал и кръв. Посъветва ме да се преоблека, преди да се прибера. А аз вместо да продължа по пътя си, го помолих да ми направи една услуга, да ме изслуша, тъй като изпитвах огромна необходимост да говоря.
В продължение на час той слуша безмълвно моите оплаквания. В действителност аз не разговарях с него, а със себе си. Момче, пред което е животът, с кариера, която би могла да е блестяща, от семейство, което има достатъчно връзки, за да му бъдат отворени много врати, сега прилича на просяк от Хампстед, пиян, уморен, потиснат, безпаричен. И всичко това заради жена, която дори не ми обръща внимание.
В края на историята вече виждах по-ясно положението си — живот, който сам си бях избрал, вярвайки, че любовта побеждава всичко. Но не е така. Понякога тя ни води към пропастта. При това с утежненото обстоятелство, че със себе си повличаме и любимите създания. В моя случай аз бях на път да съсипя не само себе си, но също и Атина, и Виорел.
Тогава си повторих отново, че съм мъж, а не момчето, родено в златна люлка. Бях посрещнал достойно всички предизвикателства. Прибрах се, Атина вече спеше, прегърнала бебето. Изкъпах се, излязох, за да изхвърля калните дрехи, и си легнах удивително спокоен.
На другия ден казах, че искам развод. Тя попита защо.
— Защото те обичам. Обичам и Виорел. А постоянно ви упреквам, че заради вас двамата съм се отказал от мечтата си да стана инженер. Ако бяхме изчакали малко, нещата щяха да са по-различни, но ти мислеше само за собствените си планове. Забрави да включиш и мен в тях.
Атина не реагира, сякаш беше очаквала това поведение или несъзнателно го беше предизвикала.
Сърцето ми кървеше, понеже очаквах да ме помоли да остана. Но тя изглеждаше спокойна, примирена, загрижена единствено за това бебето да не ни слуша. Тогава се уверих, че никога не ме е обичала, аз съм бил просто инструмент за осъществяване на тази смахната мечта — да има дете на деветнайсет години.
Казах й, че може да задържи къщата и мебелите, но тя отказа. Щяла да отиде при майка си за известно време, да си потърси работа и да си наеме апартамент. Попита дали ще мога да й помагам финансово за Виорел. Веднага се съгласих.
Станах, целунах я за последен път — дълго, — отново настоях да остане там, но тя пак каза, че ще отиде в дома на родителите си, щом си оправи нещата. Настаних се в един евтин хотел и всяка вечер очаквах да ми позвъни и да ме помоли да се върна, за да започнем отначало нов живот. Бях готов дори да продължим стария си живот, ако се налага, тъй като раздялата ми помогна да разбера, че на света няма нищо по-важно от жената и детето ми.
След седмица ми се обади. Но ми каза единствено, че е изнесла нещата си и няма намерение да се връща. След още две седмици разбрах, че е наела малко таванско помещение на Басет Роуд, където всеки ден й се налагаше да изкачва с детето три етажа. След още два месеца подписахме документите.
Моето истинско семейство си тръгна завинаги. А семейството, в което съм се родил, ме прие с отворени обятия.
Веднага след раздялата и огромната болка, която последва, аз се запитах дали това не е било поредното грешно решение. Необмислено решение, така присъщо на хората, чели прекалено много любовни истории в юношеските години и пожелали да повторят на всяка цена легендата за Ромео и Жулиета. Когато болката поутихна — единственият лек за това е да мине време, — разбрах, че животът ми е позволил да срещна жената, която бих могъл да обичам цял живот. Всяка секунда до нея си бе струвала и въпреки случилото се аз отново бях готов да повторя всяка стъпка.
Ала освен че излекува раните ми, времетб ми показа нещо любопитно — можем да обичаме повече от един човек в живота си. Ожених се повторно, щастлив съм с новата си жена и не мога да си представя да съм без нея. Но това не ме задължава да се отрека от всичко преживяно. Просто трябва да внимавам да не сравнявам двете жени — любовта не може да бъде измерена както може да бъде измерена дължината на пътя или височината на сградата.
От връзката ми с Атина остана нещо много важно — син, нейната голяма мечта, която ми бе споделена, преди да решим да се оженим. Сега имам друг син от втората си жена и този път съм по-подготвен за всичко хубаво и лошо, свързано с бащинството. Не е като преди дванайсет години.
Веднъж, когато отидох да взема Виорел за уикенда, реших да засегна темата. Попитах я защо е била толкова спокойна, когато й казах, че искам да се разделим.