Атина спря пред мен и направи както всеки друг път — затвори очи и отвори уста, за да поеме тялото Христово.
Ала тялото Христово остана в ръцете ми.
Тя отвори очи, без да разбира какво точно става.
— Ще говорим после — прошепнах. Тя не помръдваше.
— Зад теб има хора. Ще поговорим после.
— Но какво става? — Всички, които бяха наблизо, можаха да чуят въпроса й.
— После ще говорим.
— Защо не ми давате причастието? Не виждате ли, че ме унижавате пред всички? Не ми ли стига останалото?
— Атина, Църквата не позволява разведени хора да получат светото причастие. Ти подписа документите тази седмица. После ще говорим — настоях отново.
Понеже тя не помръдваше, поканих човека зад нея да заобиколи. Давах причастие, докато и последният енориаш не получи своето. И тогава, преди да се върна при олтара, чух онзи глас.
Вече не беше гласът на момичето, което пееше, за да възхвалява Девата, което говореше за плановете си, което се вълнуваше, докато разказваше какво е научило за живота на светците, което почти плачеше, когато споделяше проблемите в брака си. Беше гласът на ранено и унизено животно. Сърцето й беше изпълнено с омраза.
— Проклето да е това място! — каза гласът. — Проклети да са всички, които никога не са се вслушали в думите на Христос и които са превърнали посланието му в постройка от камък. Защото Христос е казал: „Дойдете при мене всички страдащи и аз ще ви помогна.“ Мен ме боли, аз страдам, а не ми позволяват да отида при Него. Днес разбрах, че Църквата е превърнала тези думи в „Елате при мен, които спазвате нашите закони, и оставете страдащите отвън!“
Чух как някаква жена от първия ред й каза да млъкне. Но аз исках да я изслушам, трябваше да я изслушам. Обърнах се и застанах пред нея с наведена глава — това беше единственото, което можех да направя.
— Заклевам се, че кракът ми повече няма да стъпи в църква. Отново съм изоставена от семейство, но този път не е заради финансови затруднения или липса на зрялост у хора, сключили брак твърде рано. Проклети да са всички, които затръшват вратата пред майка и дете! Вие сте като онези, които не са приели Светото семейство, същите като оня, който се отрекъл от Христос, когато най-много се е нуждаел от приятел!
Обърна се и излезе обляна в сълзи. С детето на ръце. Аз довърших службата, дадох последната благословия и отидох право в сакристията. Онази неделя нямаше да има общуване с вярващите и празни приказки. Онази неделя аз бях изправен пред философска дилема — бях избрал да уважа институцията, а не думите, на които е основана тя.
Вече съм стар и Господ всеки момент може да ме прибере. Останах верен на религията си и смятам, че въпреки недостатъците й тя искрено се опитва да се подобри. Ще отнеме десетилетия, може би дори векове, но един ден всичко ще бъде подчинено на любовта и на думите Христови: „Дойдете при мене всички страдащи и аз ще ви успокоя.“ Посветих целия си живот да служа на Бог. Нито за миг не съжалявам за избора си. Но в моменти като през онази неделя, въпреки че не се съмнявам във вярата, започвам да се съмнявам в хората.
Зная какво се е случило с Атина и се питам дали всичко започна тогава, или вече е било вътре в нея. Мисля за многото като Атина и Лукас по света, които са се развели и затова вече не могат да получат светото причастие; остава им единствено да съзерцават разпнатия мъченик Христос и да се вслушват в думите му, които невинаги са в съответствие със законите на Ватикана. В някои случаи тези хора се отдръпват, но мнозинството продължават да идват на литургия в неделя, понеже така са свикнали, макар да са наясно, че за тях е забранено чудото на превръщането на хляба и виното в тялото и кръвта Христови.
Мисля, че излизайки от църквата, Атина навярно се е срещнала с Исус. И със сълзи на очи се е хвърлила в обятията му, объркана, молеща да й обясни защо е била наказана да остане навън. Заради някаква си подписана хартийка, нещо абсолютно маловажно в духовен аспект, което е от значение единствено за нотариусите и данъчните инспектори.
А Исус навярно я е погледнал и е казал:
— Виж ме, дете мое, аз също съм отвън. От доста време не ми позволяват да вляза.
Павел Подбиелски, 57 г., собственик на апартамента
С Атина имахме нещо общо — и двамата бяхме избягали от войната, бяхме дошли в Англия почти деца, въпреки че моето бягство от Полша беше преди повече от петдесет години. И двамата знаехме, че макар да има физическа промяна, традициите се запазват и в изгнанието — общностите се събират, езикът и религията остават, хората се опитват да си помагат в средата, която за тях винаги ще е чужда.