Но докато традициите се запазват, желанието да се завърнеш изчезва. А то трябва да остане живо в сърцата ни като надежда, с която обичаме да се залъгваме, но която никога няма да бъде изпълнена. Аз никога няма да се върна да живея в Честохова, а тя и нейното семейство никога нямаше да се върнат в Бейрут.
Тази солидарност ме накара да дам под наем третия етаж на къщата си на Басет Роуд. Иначе бих предпочел наематели без деца. Вече бях допускал такава грешка преди. Неизменно се случваха две неща — аз се оплаквах от шума, който те вдигаха денем, те се оплакваха от шума, който аз вдигах нощем. И в двата случая ставаше дума за нещо свещено — плач и музика, — но тъй като те принадлежаха на два напълно различни свята, беше много трудно единият да изтърпи другия.
Предупредих я, но тя не обърна внимание. Каза да не се безпокоя за сина й — той по цял ден бил в дома на баба си. А апартаментът имал голямо предимство, понеже се намирал близо до банката, в която работела.
Въпреки предупрежденията ми, въпреки че отначало издържа храбро, след осем дни позвъни на вратата ми. Носеше детето на ръце:
— Синът ми не може да заспи. Дали е възможно само за днес да намалите музиката…
Всички в стаята я изгледаха.
— Какво е това?
Детето в ръцете й веднага престана да плаче, сякаш беше изненадано колкото майка си да види групата хора, които внезапно престанаха да танцуват.
Спрях касетофона, кимнах й да влезе и отново го пуснах, за да не прекъсвам ритуала. Атина седна в единия ъгъл на стаята и залюшка бебето в ръцете си, но видя, че то спи спокойно въпреки барабанните удари и металните звуци. Остана на цялата церемония, тръгна си, когато всички поканени си тръгнаха, и както можех да очаквам, на другата сутрин, преди да отиде на работа, позвъни на вратата ми.
— Няма нужда да ми обяснявате какво съм видяла — хора, които танцуват със затворени очи. Зная какво означава това, тъй като често правя същото. Това са единствените спокойни мигове в живота ми. Преди да стана майка, със съпруга ми се събирахме вечер с приятели. Тогава също съм виждала на дансинга хора да танцуват със затворени очи. Някои го правеха колкото да впечатлят останалите, но други сякаш бяха движени от по-висша сила, по-могъща от тях. И откакто се осъзнах като човек, открих, че посредством танца мога да се свържа с нещо по-силно и по-могъщо от мен. Но бих искала да разбера каква е тази музика.
— Какво ще правиш в неделя?
— Нищо особено. Ще се разходя с Виорел в Ри-джънтс Парк, ще подишам чист въздух. Ще имам доста свободно време за себе си, въпреки че в настоящия период от живота ми съм избрала да следвам графика на сина си.
— Ще дойда с теб.
Двата дни преди разходката ни Атина идваше да присъства на ритуала. Детето мигом заспиваше, а тя просто гледаше безмълвно движението край себе си. Ала въпреки че седеше неподвижно на канапето, бях сигурен, че душата й танцува.
В неделния следобед, докато се разхождахме из парка, я помолих да обърне внимание на всичко, което вижда и чува — разлюлените от вятъра листа, вълните на езерото, птиците, които пеят, кучетата, които лаят, виковете на децата, които тичат насам-натам, сякаш са подчинени на необяснима за възрастните логика.
— Всичко се движи. И всичко си има ритъм. А всичко, което се движи в ритъм, предизвиква някакъв звук — в момента се случва тук и във всяко кътче на света. Предците ни са забелязали това явление, докато са търсели начин да избягат от студа в пещерите си — нещата се движат и предизвикват шум.
Първите човешки същества може би отначало са се стреснали, а после са изпитали благоговение — разбрали са, че по този начин някаква по-висша сила общува с тях. Започнали са да подражават на звуците и движенията край себе си с надеждата, че така биха могли да влязат в контакт с висшата сила — родили се танцът и музиката. Преди няколко дни ми каза, че докато танцуваш, сякаш влизаш в контакт с нещо по-могъщо от теб.
— Докато танцувам, аз съм свободна жена. Поточно духът ми е свободен да пътува където си пожелае във времето и пространството, може да наблюдава настоящето, да отгатва бъдещето, да се превърне в чиста енергия. Това ми доставя огромна наслада, прави ме щастлива по начин, който е отвъд познатите ми неща, отвъд нещата, които ми предстои да позная.
В даден момент от живота си бях решила да стана светица. Възхвалявах Господ посредством музиката и движенията на тялото си. Но този път завинаги е затворен за мен.
— Кой път е затворен?
Тя намести детето в количката. Видях, че няма желание да ми отговори на въпроса. Настоях — когато устата се затваря, то е, защото има за изричане нещо важно.