Без да изразява никаква емоция, сякаш трябваше винаги мълчаливо да понася стоварените й от живота неволи, тя ми разказа за онзи момент в църквата, когато свещеникът — може би единственият й приятел — отказал да й даде причастие. И за проклятието, което тя мигом отправила. И как завинаги се отрекла от Католическата църква.
— Светец е онзи, който живее достойно — обясних. — Трябва само да си дадем сметка, че всички сме на този свят поради някаква причина и е достатъчно да я приемем. Така ще можем да се надсмеем над нашите дребни и големи страдания и да вървим без страх, с ясното съзнание, че всяка крачка има своя смисъл. Можем да се оставим да ни ръководи светлината, която струи от Върха.
— Какво е Върхът? В математиката е най-високата точка на триъгълника.
В живота също става дума за кулминация, за целта на онези, които грешат като всички останали, но които в най-трудните моменти не губят от поглед бликащата от сърцето им светлина. Това се опитваме да направим с нашата група. Върхът е скрит във всеки от нас и можем да го достигнем, ако го приемем и ако разпознаваме неговата светлина.
Обясних, че виденият предните дни танц, в който участват хора на всякаква възраст (тогава бяхме група от десет души между 19 и 65 години), е кръстен от мен „търсенето на Върха“. Атина ме попита откъде идва името.
Разказах й, че веднага след Втората световна война някои от моите близки успели да се спасят от комунистическия режим в Полша. Решили да се установят в Англия. Сред нещата, които взели със себе си, били произведения на изкуството и стари книги — много ценени в тази част на света.
Картините и скулптурите били продадени веднага, но книгите си останаха да събират прах в един ъгъл. Понеже майка ми искаше да ме накара да чета и да говоря на полски, те послужиха да се образовам. Един прекрасен ден в издание на Томас Малтус от XIX век открих две странички с бележки от дядо ми, който е починал в концлагер. Зачетох се, защото си мислех, че става дума за наследство или за писма до някоя тайна любовница, тъй като се носеше слух, че имал любима в Русия.
Всъщност имаше известна връзка между слуха и действителността. Беше разказ за пътуването му до Сибир по време на комунистическата революция. Там, в далечното село Дедов, се влюбил в една актриса. (Б. р.: Оказа се невъзможно да открия на картата това село — или името е било умишлено сменено, или мястото е било заличено след Стали-новите заточения.) Според дядо ми тя била член на някаква секта, която вярвала, че е открила в един танц лек за всички злини, тъй като той позволявал да се влезе в контакт със светлината на Върха.
Страхували се, че традицията им може да се загуби. Жителите съвсем скоро щели да бъдат изселени на друго място, защото там щели да се провеждат ядрени опити. Актрисата и нейните приятели го помолили да запише цялата им теория. Той го направил, но май не е отдал особено значение на случая и е забравил записките си в книгата, където аз ги открих след време.
Атина ме прекъсна.
— Но за танца не може да се пише. Трябва да се танцува.
— Точно така. По същество в бележките пишеше само да се танцува до пълно изтощение, сякаш сме алпинисти, които изкачват хълм или свещена планина. Да танцуваме, докато от задъхване организмът ни не започне да поема кислород по начин, към който не е привикнал — така ще загубим нашата идентичност и връзката с времето и пространството. Да танцуваме единствено под звуците на ударни инструменти и да правим това всеки ден, за да разберем, че в определен момент очите сами се затварят съвсем естествено. Тогава съзираме светлина, която идва от нас самите, която отговаря на нашите въпроси и ни възвръща скритите сили.
— Вие вече развихте ли някаква мощ?
Вместо да отговоря, аз предложих да се присъедини към групата ни, тъй като на детето, изглежда, му харесваше, дори когато ударните инструменти и чинелите вдигаха много шум. На другия ден тя беше там в часа, когато започвахме ритуала. Представих я на приятелите си, казах им само, че е съседка от горния апартамент. Никой нищо не каза за живота й, никой не попита с какво се занимава. Щом настана уреченият час, пуснах музиката и затанцувахме.
Атина започна да се движи с детето на ръце, но то веднага заспа и тя го остави на канапето. Преди да затворя очи и да изпадна в транс, видях, че много правилно е схванала пътя към Върха.
Всеки ден — без неделя — Атина идваше с детето. Разменяхме си само по едно „добър вечер“, аз пусках музиката, с която един мой приятел беше успял да се сдобие някъде из руските степи, и всички танцувахме до пълно изтощение. В края на месеца тя ме помоли да й презапиша музиката.