— Бих искала да правя това сутрин, преди да оставя Виорел в дома на майка ми и да отида на работа.
Аз възразих.
— Първо, мисля, че група, свързана посредством една и съща енергия, накрая създава нещо като аура и спомага за общия транс. Освен това да се танцува преди работа е като да се готвиш за уволнението си, тъй като ще чувстваш умора през целия ден.
Атина помисли малко, но после веднага реагира:
— Имате право, когато говорите за колективната енергия. Виждам, че в групата са четири двойки и съпругата ви. Всички до един са намерили любовта. Затова са в състояние да споделят с мен положителни вибрации.
Но аз съм сама. По-точно аз съм с моя син, но неговата любов все още не е в състояние да се проявява по разбираем за нас начин. В такъв случай предпочитам да приема самотата си. Ако опитам да избягам от нея в този момент, никога няма да успея да си намеря партньор. Ако я приема, вместо да й се противопоставям, нещата може да се променят. Видях, че самотата е по-силна, когато се опитваме да се борим с нея, и отслабва, когато просто не й обръщаме внимание.
— Ти дойде в нашата група, за да търсиш любов, така ли?
— Смятам, че любовта би била основателна причина, но отговорът ми е „не“. Дойдох, за да открия някакъв смисъл в живота си, чийто единствен стимул в момента е синът ми. Затова се страхувам да не съсипя Виорел — с прекалени грижи или защото прехвърлям върху него неосъществените си мечти. Тия дни, докато танцувах, се почувствах излекувана. Ако се касаеше за физическо заболяване, бихме могли да го наречем чудо, но проблемът ми беше духовен и внезапно изчезна.
Аз знаех какво ми казва.
— Никой не ме е учил как се танцува на тази музика — продължи Атина. — Но аз усещам, че знам какво поавя.
— Не е нужно да се научава. Спомни си разходката ни в парка и това, което видяхме — природата сама създава ритъма и се приспособява към момента.
— Никой не ме е учил да обичам. Но аз вече проявих любовта си към Господ. Обичах съпруга си, обичам сина си и семейството си. Но дори и така нещо ми липсва. Макар че се изморявам, когато танцувам, накрая винаги се чувствам тъй, сякаш върху мен се е изляла благодат и съм в дълбок екстаз. Иска ми се този екстаз да продължи през целия ден. И той да ми помогне да открия каквото ми липсва — любовта на мъжа.
Докато танцувам, аз успявам да видя сърцето на този мъж, въпреки че не виждам неговото лице. Чувствам, че той е някъде наблизо и затова трябва да съм нащрек. Трябва да танцувам сутрин, за да мога през остатъка от деня да съм бдителна за нещата край мен.
— Знаеш ли какво означава думата „екстаз“? Идва от гръцки и означава да излезеш от себе си. Да прекараш целия ден извън себе си е да искаш прекалено много от тялото и душата си.
— Ще опитам.
Видях, че е безсмислено да спорим и направих запис. Оттогава всеки ден се будех с музиката, идваща от горния етаж. Можех да чуя стъпките й и се питах как успява да върши работата си в банката след едночасов транс. При случайна среща из коридорите я поканих на кафе. Атина ми каза, че е направила още копия на записа и че сега много хора в службата й също търсят Върха.
— Лошо ли е? Тайна ли беше?
Разбира се, че не. Напротив, така ми помагаше да съхраня почти изгубената традиция. В бележките на дядо ми една от жените казваше, че монах, който посетил района, твърдял, че всички наши предци и всички бъдещи поколения са вътре в нас. Когато се освобождаваме, правим това с цялото човечество.
— Значи мъжете и жените от онова сибирско селище трябва да присъстват и да са доволни. Тяхното дело се възражда в света благодарение на дядо ви. Но аз съм любопитна да разбера едно нещо. Защо решихте да танцувате, след като прочетохте текста? Ако пишеше нещо за някакъв спорт, щяхте ли да решите да станете футболист?
Никой не ми беше задавал такъв въпрос.
— Защото тогава бях болен. Имах някакъв рядък артрит и лекарите предричаха, че на 35 години ще бъда в инвалиден стол. Видях, че ми остава малко време, и реших да се посветя на всичко, което няма да мога да правя по-нататък. Дядо ми беше написал на онази хартийка, че жителите на Дедов вярвали в лечебната сила на транса.
— Очевидно са имали право.
Аз не отговорих нищо, защото не бях толкова убеден. Може пък лекарите да са се излъгали. Може фактът, че със семейството си съм емигрант, който не може да си позволи лукса да бъде болен, да е подействал толкова силно на подсъзнателно ниво, че да е предизвикал естествена реакция в организма ми. А може и да е било чудо, което е в разрез с моята католическа религия — танците не лекуват.