Помня как в младежките си години, понеже не разполагах с подходяща музика, имах навика да слагам една черна качулка на главата си и да си представям, че реалността наоколо престава да съществува — духът ми отиваше в Дедов и аз бях с онези мъже и жени, с дядо и неговата любима. В тишината на стаята го молех да ме научи да танцувам, да изляза извън рамките си, тъй като съвсем скоро щях да бъда парализиран завинаги. Колкото повече се движеше тялото ми, толкова по-силно заблестяваше светлината в сърцето ми и толкова повече неща научавах — може би от себе си, може би от призраците на миналото. Дори започнах да си представям каква музика са слушали по време на ритуалите си и когато един приятел посети Сибир — години по-късно, — го помолих да ми донесе записи. За моя изненада един от тях много наподобяваше на моята представа за танца от Дедов.
Беше по-добре да не казвам нищо на Атина. Тя лесно се влияеше и ми се струваше нестабилна.
— Може би си постъпила правилно — това беше единственият ми коментар.
Разговаряхме още веднъж, малко преди да замине за Близкия изток. Изглеждаше доволна, сякаш бе открила всичко, което желаеше — любовта.
— Хората в службата ми сформираха група. Наричат себе си „поклонници на Върха“. Всичко е благодарение на дядо ви.
— Благодарение на теб, тъй като си почувствала необходимост да споделиш с другите. Знам, че заминаваш. Искам да ти благодаря за това, че даде ново измерение на нещата, с които се занимавам от години, опитвайки се да разпространя тази светлина сред малкото заинтересовани, ала винаги бях малко плах, вечно смятах, че хората ще се присмеят на цялата тая работа.
— Знаете ли какво установих? Макар екстазът да е способността да излезем от себе си, танцът е начин да се издигнем в пространството. Да открием нови измерения, запазвайки връзката с тялото си. Чрез танца духовният и материалният свят могат да съжителстват безпрепятствено. Смятам, че балетистите в класическия балет стоят на върха на палците си, защото едновременно докосват земята и се въздигат към небето.
Доколкото си спомням, това бяха последните й думи. При всеки танц, на който се отдаваме с радост, мозъкът губи способността си да контролира и сърцето грабва юздите на тялото. Само тогава се явява Върхът.
Стига да вярваме в него, разбира се.
Питър Шърни, 47 г., директор на клон на банка, Холанд Парк, Лондон
Приех Атина само защото нейното семейство е един от най-важните ни клиенти — в края на краищата светът се върти около взаимните интереси. Тъй като беше прекалено темпераментна, я назначих на административна длъжност — тайно се надявах сама да си подаде оставката. По този начин щях да мога да кажа на баща й, че съм се помъчил да й помогна, но безуспешно.
Опитът ми на директор ме бе научил да разпознавам душевното състояние на хората дори когато те не казват нищо. Научиха ни на това по време на един курс по управление — ако искате да се отървете от някого, направете всичко възможно той да престане да се отнася с уважение към вас и така ще можете справедливо да го уволните.
Направих всичко възможно, за да постигна целта си с Атина. Тъй като тя не зависеше от тези пари, накрая щеше да установи, че усилието да става сутрин рано, да оставя детето в дома на майка си, да прави всеки ден едно и също, да се връща да вземе сина си, да отива до магазина, да се грижи за детето, да го приспива, на другия ден отново да губи по три часа в градския транспорт — всичко това е напълно излишно, защото има по-привлекателни начини да прекарва дните си. Постепенно тя започна да става все по-раздразнителна, а аз се почувствах горд от стратегията си — щях да успея. Оплакваше се от апартамента, където живееше, казваше, че нощем собственикът пуска в дома си прекалено силно музиката и че вече дори не може да се наспива.
Но внезапно нещо се промени. Първо само у Атина, а после в целия клон.
Как забелязах промяната ли? Когато група хора работят заедно, те са нещо като оркестър. Добрият ръководител е диригент и знае кой инструмент е разстроен, кой изразява повече емоция и кой просто следва останалите. Атина сякаш свиреше на своя инструмент без капчица ентусиазъм. Вечно беше някак встрани, никога не споделяше с колегите си радостите и неволите в личния си живот, времето извън службата прекарваше в грижи по сина си, нищо друго. Докато внезапно не започна да изглежда по-спокойна и по-общителна. Разказваше на всеки, пожелал да я изслуша, че е открила начин за подмладяване.
А това, естествено, е вълшебна думичка — подмладяване. Когато я използва човек на 21 години, звучи налудничаво, но дори и така хората й повярваха и започнаха да питат за тайната на тази формула.