— Доста езотерично — каза някаква жена, която отговаряше за инвестиционната политика в един от канадските клонове.
Взех да губя самообладание — не бях успял да убедя никого в теорията си. Престорих се, че не съм чул коментара й. Използвах цялото си въображение, за да завърша чисто технически.
— Банката би трябвало да определи перо да изследва как се осъществява това взаимодействие. Така бихме могли да постигнем много по-високи приходи.
Финалът ми се стори съвсем задоволителен, та предпочетох да не се възползвам от оставащите ми две минути. Когато семинарът свърши в края на изтощителния ден, генералният директор ме покани на вечеря — пред всички колеги, сякаш искаше да покаже, че изцяло подкрепя думите ми. Никога преди не ми се беше отдавала такава възможност и се опитах да се възползвам максимално добре от ситуацията. Започнах да говоря за работа, планове, затруднения на фондовата борса, нови пазари. Но той ме прекъсна. Повече го интересуваше онова, което Атина ми е преподала.
За моя изненада накрая насочи разговора към лични теми.
— Разбирам какво имахте предвид, когато обърнахте внимание на времето. В началото на годината, по празниците, реших да поседна за малко в градината ми. Взех вестника от пощенската кутия — нищо интересно, само нещата, които журналистите бяха решили, че трябва да знаем и да следим, за да заемем някаква позиция.
Хрумна ми да позвъня на някого от екипа си, но щеше да е абсурдно, защото всички бяха със семействата си. Обядвах със съпругата си, с децата и внуците, подремнах. Когато се събудих, си записах няколко неща в бележника и внезапно установих, че е едва два следобед, а ми предстояха още три дни без работа и колкото и да ми беше приятно да бъда със семейството си, започнах да се чувствам ненужен.
На другия ден, възползвайки се от свободното си време, отидох да прегледам стомаха си, слава богу, нямаше нищо сериозно. Отидох на зъболекар, който каза, че нямам проблеми. Отново обядвах с жена си, децата и внуците, отново спах, отново се събудих в два следобед и установих, че няма абсолютно нищо, върху което да съсредоточа вниманието си.
Уплаших се — не трябваше ли да върша нещо? Нямаше да е трудно да си измисля някаква работа. Винаги имаме някакви проекти, които трябва да се осъществят. Винаги има крушки за сменяне, сухи листа за метене, книги, които трябва да се подредят, файлове в компютъра, които трябва да се организират, и прочие. Но какво е да се изправиш срещу абсолютната празнота? И тогава се сетих за нещо, което ми се стори наистина важно — трябваше да отида до пощенската кутия, която се намира на километър от вилата, за да пусна една забравена на бюрото ми поздравителна картичка.
И се изненадах — защо беше нужно да го правя точно в този ден? Невъзможно ли беше да си седя така, както в момента, без да върша нищо?
Куп мисли преминаха през съзнанието ми. Приятели, които се безпокоят за нестанали още неща, познати, които успяват да запълнят всяка минутка от живота си с безсмислени за мен задачи, празни приказки, дълги разговори по телефона, в които не се казва нищо важно. Вече съм виждал как директорите ми си измислят работа само за да оправдаят поста си, или служители, които изпадат в паника, защото не им е възложено нищо важно за деня и се опасяват, че вече не са необходими. Жена ми, която се измъчва заради развода на сина ни, той, който се измъчва, защото внукът ни има ниски оценки в училище, внукът ни, който умира от страх, защото е разочаровал родителите си, въпреки че всички знаем, че тези оценки не са чак толкова важни.
Проведох дълга и трудна борба със себе си да не стана оттам, където бях седнал. Малко по малко желанието отстъпи място на съзерцанието и аз започнах да чувам душата си — или интуицията, или първичните си емоции, зависи в какво вярвате. Каквото ще да е, тази част от мен жадуваше да си поприказва с някого, но нали все бях много зает.
В моя случай не беше танцът, а пълната липса на шум и движение. Покоят ми помогна да вляза в контакт със себе си. И ако щете, вярвайте, но аз научих много за проблемите, които ме безпокоят — въпреки че всичките тези проблеми бяха изчезнали, докато седях там. Не видях Господ, но успях ясно да видя какви решения трябва да взема.
Преди да платим сметката, той предложи да изпратим въпросната служителка в Дубай, където банката щяла да отваря нов клон и рисковете били големи. Разбрах, че като отличен директор знае, че аз вече съм научил всичко, което е необходимо. Сега просто трябваше да се продължи започнатото, а служителката можеше да е по-полезна другаде. Без да знае, ми помагаше да изпълня даденото обещание.