— Днес видях как танцувате. Аз правя същото. Само че вместо да движа тялото си, карам буквите да танцуват.
Тя сякаш се изненада.
— Моят начин да се доближа до Аллах — слава на името Му! — е чрез калиграфията и търсенето на съвършенството в думите. И най-простата буква изисква да вложим в нея цялата сила, която съдържа, сякаш ваем нейния смисъл. Така, когато се пишат свещените текстове, там присъства и душата на човека, послужил като инструмент за разпространението им по света.
И не само свещените текстове, но и всяко нещо, което изписваме върху хартията. Защото ръката, която рисува линиите, отразява душата на пишещия.
— Ще ме обучите ли?
— Първо, не ми се вярва един толкова пълен с енергия човек да разполага с нужното търпение. Освен това калиграфията няма нищо общо с вашия свят, където нещата се печатат, без много да се мисли какво се публикува, извинете ме за коментара.
— Бих искала да опитам.
И ето че в продължение на шест месеца онази жена, която аз смятах за буйна, темпераментна и неспособна да стои в покой дори за миг, ме посещаваше всеки петък. Синът й сядаше в един ъгъл, вземаше хартия и четки и също се залавяше да изразява посредством рисунките си отреденото свише.
Виждах какво огромно усилие полага тя да стои кротко в нужната поза. Питах я:
— Не мислиш ли, че ще е по-добре да си потърсиш някакво друго развлечение?
А тя отвръщаше:
— Това ми е необходимо. Трябва да внеса мир в душата си, а още не съм усвоила всичко, на което можете да ме научите. Светлината на Върха ми каза, че трябва да продължа напред.
Никога не я попитах какво представлява Върхът, не ме интересуваше.
Първият урок беше може би най-трудният.
— Търпение!
Писането не е просто начин за изразяване на мисълта, а осмисляне на значението на всяка дума. Заедно започнахме да работим с текстовете на един арабски поет, защото не смятам, че Коранът е подходящ за човек, възпитан в друга вяра. Аз диктувах всяка буква. Така тя можеше да се концентрира върху работата, вместо да мисли за смисъла на думата, изречението или стиха.
— Веднъж някой ми каза, че музиката е създадена от Господ и посредством бързите движения човек успява да влезе в контакт със самия себе си — каза Атина един следобед, докато бяхме заедно. — В продължение на години се убеждавах, че е точно така, а сега съм принудена да правя най-трудното нещо на света — да забавя темпото. Защо търпението е толкова важно?
— Защото благодарение на него започваме да забелязваме.
— Но аз мога да танцувам, водена единствено от душата си. Тя ме кара да се съсредоточавам върху нещо по-голямо от мен и ми позволява да контактувам с Господ, ако мога така да се изразя. Това ми е помогнало да променя много неща, дори и работата си. Душата вече не е ли важна?
— Естествено, че е важна. Но ако душата е в хармония с ума ти, ще можеш да промениш още повече неща.
Продължихме нашата съвместна работа. Знаех, че в един момент ще се наложи да кажа на Атина нещо, за което не е подготвена, та гледах да се възползвам от всяка минута, за да подготвя духа й. Обясних й, че преди думата вече съществува мисълта. А преди мисълта съществува божествената искра, която я е предизвикала. Всичко, абсолютно всичко на тази земя има смисъл и дори най-дребните неща трябва да бъдат зачитани.
— Възпитала съм тялото си да може да изразява изцяло усещанията на душата ми — казваше тя.
— Сега възпитавай само пръстите си, та те да могат изцяло да изразяват усещанията на тялото. Така огромната ти мощ ще се концентрира.
— Вие учител ли сте?
— Какво е да си учител? Аз сам ще дам отговора — не е онзи, който ни учи на нещо, а онзи, който вдъхновява ученика да даде най-доброто от себе си, за да открие какво знае сам.
Усетих, че Атина вече е изпитвала това, въпреки че беше твърде млада. Тъй като писането разкрива личността на човека, разбрах, че тя има съзнанието, че е обичана — не само от сина си, а от семейството си и вероятно от някой мъж. Открих също, че има мистични дарби, но се опитах да не се издам — такива дарби можеха да й помогнат да се срещне с Господ, но можеха и да я погубят.
Не се ограничавах само да усъвършенствам техниката й на писане. Стараех се да й преподавам и философията на калиграфите.
— Перото, с което сега пишеш тези стихове, е просто инструмент. То няма съзнание, следва желанието на ръката, която го държи. В този смисъл много прилича на онова, което наричаме „живот“. Мнозина са на тоя свят само за да изпълнят някаква роля, без да разбират, че има една невидима Ръка, която ги води.
Сега в ръцете и в четката, която изографисва всяка буква, са вложени всичките намерения на душата ти. Опитай се да разбереш колко е важно това.