Ще настъпи момент, когато вече няма да е необходимо да мислиш за движенията си. Тогава ще се слееш с буквата, мастилото, хартията и думата.
Този миг настъпи след около година. По това време Атина вече беше известна в Дубай. Насочваше клиентите да идват да вечерят в моята шатра и от тях разбирах, че кариерата й върви много добре — тя продаваше късчета от пустинята! Една вечер, предшестван от огромната си свита, се появи самият емир. Аз се притесних, не бях подготвен за такова нещо, но той ме успокои и ми благодари за това, което правя за неговата служителка.
— Тя е прекрасен човек и го отдава на наученото от вас. Мисля да ви направя съдружник. Навярно би било полезно да пращам продавачите си да учат кали-графия, особено сега, когато Атина ще излиза в едномесечен отпуск.
— Не би помогнало особено — отвърнах. — Калиграфията е просто един от начините, които Аллах — слава на името Му! — ни е дал. Учи ни да бъдем търпеливи, обективни, учи ни на преклонение и елегантност, но всичко това можем да научим и от…
— …от танца — допълни Атина, която беше наблизо.
— Или като продаваме недвижимо имущество — добавих аз.
Когато всички си тръгнаха, а детето си легна в единия ъгъл на шатрата, защото очите му вече се затваряха, аз донесох материала по калиграфия и я помолих да напише нещо. По средата на думите взех перото от ръката й. Беше настъпил моментът да й кажа каквото имах да казвам. Предложих да се поразходим из пустинята.
— Ти вече научи достатъчно — започнах аз. — Ка-лиграфията ти е все по-лична и по-непринудена. Вече не е преповтаряне на красивото, а собствен творчески подход. Ти узна онова, което големите творци са научили — за да бъдат пренебрегнати правилата, първо е необходимо да се познават и зачитат.
Вече не са ти нужни инструментите, с които си учила. Вече не ти е необходима хартия, мастило и перо, тъй като пътят е по-важен от онова, което те е накарало да тръгнеш по него. Веднъж ми каза, че човекът, който те е научил да танцуваш, си е представял музиката — и дори и така е бил в състояние да следва необходимия и точен ритъм.
— Именно.
— Ако всички думи бяха навързани, те нямаше да имат смисъл. Биха затруднили възприемането. Трябва да има интервали, празни полета.
Тя кимна в знак на съгласие.
— И въпреки че владееш думите, ти все още не владееш интервалите. Когато ръката ти е концентрирана, е безгрешна. Но докато минава от една дума на друга, тя се губи.
— Как го разбрахте?
— Прав ли съм?
— Напълно. За части от секундата, преди да се съсредоточа върху следващата дума, аз се губя. Настойчиво ме завладяват нещата, за които не искам да мисля.
— А знаеш ли за какво точно става въпрос?
Атина знаеше, но не каза нищо, докато не се върнахме в шатрата и не прегърна заспалия си син. Очите й бяха пълни със сълзи, въпреки че правеше всичко възможно да се овладее.
— Емирът каза, че ще излизаш в отпуск.
Тя отвори вратата на колата, завъртя ключа и потегли. Известно време само звукът от мотора нарушаваше тишината на пустинята.
— Зная какво имахте предвид — каза накрая. — Когато пиша, когато танцувам, аз съм водена от Ръката, създала всичко на този свят. Когато гледам заспалия Виорел, знам, че той знае, че е плод на любовта ми към неговия баща, въпреки че вече от година не съм го виждала. Но аз…
Отново млъкна. Тишината беше интервалът между думите.
— …но аз не познавам ръката, която е заклатила люлката ми за първи път. Ръката, която ме е вписала в книгата на този свят.
Аз само кимнах в знак на съгласие.
— Смятате ли, че това е важно?
— Невинаги. Но в твоя случай, докато не докоснеш тази ръка, няма да подобриш… да речем… кали-графията си.
— Не знам защо трябва да търся жената, която никога не си направи труда да ми даде любовта си.
Затвори вратата, усмихна се и потегли. Въпреки думите й аз знаех каква ще е следващата й стъпка.
Самира Р, Халил, майка на Атина
Сякаш всичките й професионални постижения, способността й да печели пари, радостта от новата любов, удоволствието да си играе с внука ми — всичко това беше запратено на заден план. Бях истински ужасена, когато Шерин обяви решението си да потърси родната си майка.
В началото, то се знае, се утешавах с мисълта, че центърът по осиновяване вече не съществува, че картоните са се загубили, че служителите ще са непреклонни, че правителството току-що е паднало и пътуването е невъзможно и дори че утробата, от която е излязла на този свят, вече я няма. Но това бе моментна утеха — моята дъщеря е способна да направи всичко, тя успява да преодолее непреодолими на пръв поглед ситуации.